вторник, декември 21, 2010

Пълнолуние, лунно затъмнение и зимно слънцестоене - ДНЕС!

Днес пълнолуние, лунно затъмнение и зимно слънцестоене са се събрали на едно. За последно такова чудо е имало  на 21 декември 1638. следващото се очаква да е по-скоро или на 21 декември 2094.

21 Декември - Зимно слънцестоене, Пълнолуние и Пълно Лунно Затъмнение. Започва Новото - това, което чакахте, за което дълго мечтахте. Време на предизвикателства, на изчистване на истинността на изборите. Какво искате да го има в живота ви и какво - не, вече е хубаво да сте го решили. Нещата се случват с още по-голяма скорост, от вас ...се изисква все повече. Мислите и думите - сега стават реалност. Енергията ще се увеличи и на всички планове ще се даде зелена светлина. Всичко, което сте усвоили за това как се използва енергията и как нещо се материализира в света - ще се окаже изключително важно за вас. Приемете това, което желаете и освободете това, което не сте вие. Целта на упражнението е да се разширите, с отворено сърце да приемете светлината. Да приемете Истината за себе си и това, което сте. СЕГА сте изправени пред най-голямото предизвикателство - ДА БЪДЕТЕ себе си. Колко вълнуващо, но не плашещо, защото вече пораснахте - можете да поемете отговорността, че сте творци. И с радост да изживеете това, което сътворявате.

Прекрасен ден, спокойствие, мир и радост  :)
Прави всичко, което обичаш, всичко, което те кара да летиш и да бъдеш себе си, всичко, което изпълва сърцето ти и ти дава живот 
Единственият начин да накараш любимите си хора да са щастливи е да се превърнеш в щастливец :)
Изпълвайки се с радост, ти автоматично я даряваш на всеки :)
А това ти носи все повече и повече неща, на които да се радваш :)
Просто започни - СЕГА :)
Благословен ден !!!

вторник, август 03, 2010

Фотобой до Хърватска и назад - 3

Море, морее, мореее...тюркоазено като последната ми картина, дълбоко като очите на светец и песен на Жо Дасен. Отбиваме за половин час до едно заливче, за да топнем морни фотографски крака. Крака ли? Вие морско чедо само по крака в морето виждали ли сте? То е нещо като да покажеш бифтек на гладно куче, да му да дадеш да го помирише и по живо, по здраво да си го прибереш в хладилника (бифтека, не кучето). Няколко смелчаци и смелчачки по слипове, поли и сутиени се бухват в изумрудените топли води на Адриатическо море. Аз се плясвам по бански, разбира се и заплувам като рибок далече далече...
 На водачката ни от „Земела” Радослава почти и пораства брада от притеснение и се разхълцва, докато чертае апокалиптични картини – как ще се оправи с властите ако се удавя в чужбина. 
Когато вдява, че съм морско същество, се успокоява. Полепналите капки вода по устните са горчиво солени, а 10 минути след излизането от морето, солта самичка пада, отронена. Нашето море е по-приятно, ако беше и чисто, грешка нямаше да има. Тръгваме, забравям си слънчевите очила, вземам камъчета за спомен – танто за кукуригу. Равновесие в природата. Пристигаме в Трогир, за да гледаме други замъци. Препускането в гонитба на разписание взима колосални размери, пак се изгубваме. Този път десетина юнаци. С мен, естествено – барабар Петка с мъжете. Не че ми е детската мечта да се изгубя в чужбина, ама някак си отвътре ме влече приключението. 
Този път си имаме за цвят едно сладко мамче Нора, чиято паника заслужава специално внимание. Ако не я потупвахме отвреме на време с биволското си спокойствие по рамото, това момиче щеше да се гръмне от уплаха. Докато търсим начини да намерим групата, обмисляме варианти като с какво ще се препитаваме за парчето хляб и билет за България ако не се намерим. Да лъскаме яхти ни се вижда най-благоприятен вариант, защото точно до нас достолепен чичо облизваше с парцал шикозна лъскава яхта и никак не изглеждаше недохранен и нещастен. Решено. 
Но намерихме остатъка от групата без паника. Замък, красота, субтропически летен зной, път за Плитвичките езера, където ще спим. Всичко живо дреме в автобуса, каталясало от мор, ходене и приключение. Пристигаме към 23 часа вечерта, шофьорът отваря вратите на автобуса и изведнъж ни лъхва усещането, че ей сега няколко пингвина  ще ни помахат за „дОбро дОшли”. Стуууд, дъжд, планина, мрак. Досъбуждане. С влизането в хотелчето, ни посреща „някаква голяма луда хРватска сватба”, усещане за нашенско, веселие. Еее, това вече са Балканите! Усмивка. Вечеря в същия ресторант, в който с пълна пара тече сватбата. Софиянците от групата категорично се дистанцират от усещането за комшилък, обявават сватбарите са чалгари, хапват и си лягат. 
Оставаме купонджиите. Еех, дУша Балканска, веселие, танци, оркестри, „а я съм нейде руйно вино пио...”, широтата на едно пищно семейно-приятелско веселие, което автоматично заразява кръвта ни с адреналин и светлина. Гледаме се съзаклятнически няколко минути, докато се друсаме в ритъм по столовете срамежливо. Трябваха ни две песни време, за да се хванем за ръце и да заиграем кръшни български хорА на хърватска музика. Напаснахме стъпките. Хърватите играят всичките си танци с еднакви стъпки – нещо от рода на полката. Затова и ставаме атракцията на вечерта, идва делегация да пита дали сме мАкедонци. Отговаряме, че почти са познали. Все българи.
 Радват ни се, подпийнали юначаги предлагат да оставим хубавото Марианче за булка в Хърватия. Не издаваме името и, кръщават я Лепа Цура. Отказваме да забОравим  турбо лепа Цурица за тамошна мома. Категорично! Пуцай куме, нещата взимат размерите на филм по Кустурица. Свтбената  делегация говори с  нас и „разумее всичко”, ама се надува. Шовинисти са. Имат своите исторически причини за това и аз ги разбирам. До съвсем скоро е трябвало да бранят идентичност от сърбите. Още танци и манци. Някъде по време на манците, късам чепик. Много важно. Баба ми все обута е играла по мегданите. Доигравам си боса. До 3 ч. след полунощ. Някои – до 4. Утро. Гледам на парцали, ориентирам се с едно отворено око в атмосферата. Да ги видим тия прословути Плитвички езера. Завои. Проклети завои. Шипка пасти да яде. Стигаме. Хлъц. Няма много да пиша. Не съм толкова смела. Тук не се говори. Няма време за говорене. Колкото и опашки да ви поникнат по дългия път до тук, идете! 
Идете, за Бога, тук вероятно Св. Петър посреща на портата на Рая. Даже май съм сигурна. Крещях от благоговение. Цял следобед в Рая. Снимки до припадък, красота, изумруд, риба, патета, водоскоци, корабчета, влакчета. Молитва е! Благодаря ти, Боже! Излишно е да вметвам забележки, защото предполагам се подразбира, че нямаше пакетчета от храна, бутилки от питиета и човешки остатъци от свинщина. Нещо повече! Ако се вгледате в очите на морето от хора от различни раси и континенти, ще видите покой, съпричастност, величие, хармония, заедност, любов. Без остатък. Езерният комплекс е огромен и потокът от хора не пречи на никого. Има място за всички.
 В края на обиколката всички се движим сякаш на педя от земята и почти не говорим. Душите ни са пречистени и заредени, чистата прана е измила и последната умора, тревога и петънце у всеки от нас. Спектакъл, спретнат от Стефан ни връща на земята и груповият смях довършва прекрасното усещане за благословия. Заредил умопомрачителната си фото-техника в опит да снима голям макет на езерата, клетникът половин час се назландисва да се разчисти потока от хора, за да си направи сниимката на века. Не би. Любопитни шапки, задници, предници, чанти, коси и косища му пречат на фотото. До момента, в който жена му разгонва енергично множеството под хлипащите смехове на цялата фотогрупа. Вече ни се идва пак. На всички. Път. Студ. Граница. 
Свърши гладичката комфортна магистрала.  България. Дупки. Калотина. София. Почти не спах. Малко ми е мътен погледът. Влизаме в столицата. Столицата ли? Досъбужда ме рязко нещо мръсно, сиво-кафяво в дясно, което взимам на prima vista за стари складове от Соц-а. До тях се издига стъклена луксозна сграда. С ужас забелязвам, че това мръсно нещо си има сателитни чинии. Десетки. Простири и гащи, тичащи деца. Гето? Гето! Гето. На входа на родината! От Европа. Абе вие да не се майтапите? Това да не е скрита камера в моя чест? Не коментирам бита и хилядолетните традиции на циганите да живеят в коптори. 
Да си живеят както искат хората. Ама това е гето на пътя от Европа за Родината ни, за бога! На входа! За „добре дошли”. Отказвам се да съм пълнa с нитрати. Друг път и по друг повод ще се дивя на родните метаморфози. Сега съм пълна с кислород и любов. Много любов. Вселенска. Вземете си, има за всички. После предайте нататък любов. Докато стигне до всички. 



БЛАГОДАРЯ ТИ!


Към 1 част на пътеписа:
Към 2 част на пътеписа:

Ели Маринова

събота, юли 31, 2010

Фотобой до Хърватска и назад - 2












Шибеник. Разбрахме се да не правим асоциаии с името на роден език. ШибЕни са само собствените ни шовинистични изцепки, че сме върха на гостоприемството и обслужването. Нищо като подобно. Тук е друг свят. С друга култура. Целунат от бреговете на тюркоазеното Адриатическо море, градецът е старателно изметен до последната прашинка със съзнанието на едни модерни сървременни туристически хора, които знаят как да посрещат гости. Знаят как да обслужват, как да пазят своето, но и да бранят спокойствието на преминаващите странници. 
Очаквах поне тук таме за вкус пиян като свиня турист, някоя счупена бутилчица, пакетче от чипс във водата, шише минерална вода по пейките, шумна компания, недвусмислени намеци на почерпен чичо папардак. Няма. Бяло, спретнато и тихо. С изобилие от бели яхти и кокетни платноходи. Не идеализирам под общ знаменател туристите – нека не остана неразбрана! Който си е прасе по рождение, спокойно би проявил възпитанието си на воля, но само и единствено ако има условия за това. Ако има почва за клепане и пиянски метаморфози. Тук просто няма среда за групова турсистическа простащина.
А този цвят на водата! Като художник често използвам тюрокоаз. Но да си призная, мислех, че той реално не същетвува във воден басейн. Идете по бреговете на Адриатика – там всичко е наситено синьо-зелено. Варовиковата бяла основа по дъното и специфичните минерали са основната причина този цвят да грее по своя ослепителен начин.
Кухнята на братята западни славяни е почти като нашата, като изключим супите, които дружно определихме като топла минерална водица в чиния. Бива. Вечерната разходка тук е нещо като сладичкия гъдел на една хармонична романтика. Не искам да спя. А сладурестата компания на пеещи и свирещи с китари тийнейджъри ме връща в собственото ми безгрижно детство, когато нямахме време да мислим – бедни ли сме, еднакви ли сме, имаме ли хляб, покрив и спокойствие да вярваме в хубавото си утре. Кога младежите у нас престанаха да свирят на китари по площадите и влязоха в МОЛ-овете, за да надцакват крехката си прохождаща снобария?
Време за слети устни, любов, преплетени пръсти, хладно питие и море...Сън. На другия ден – панорамно щракане из околностите на градеца. Катедрала от 15 век, изкачване, живописна Римска архитектура, разюздани фотографи в  стихията си, душевен оргазъм с фотоапарати. Красиво, субтропично, спечено от жега. Както в Италия, хората си живеят в старинните  сградици от преди 6 века и хич пет пари не дават, че нямат изолация, алуминиева дограма, климатик и сателитни чинии. Път към Сплит – втория по големина град в Хърватска. Маранята във въздуха се реже на кубчета. Няма значение колко разсъблечен си – тя се завира старателно и в най-задръстените ти пори и те кара да искаш да се бухнеш в синьозелените прохладни води на градското крайбрежие. 
А  там цвърчат хиляди хора в небивал летен екстаз. Плажове, разбира се, няма. Хърватска няма плажни ивици, има каменисти малки зони, на които да си сложиш що-годе хавлията и да се бухнеш във водата. Но не би. Програмата е да ходим да видим замъка на Диоклециан. Хубаво. Жега. Вадичките пот започват палава игра на гонешка по слепоочията и по гърба ми. Палми и море от цветя из целия град. Красота. Успявам да им се порадвам с половин мозък. Другата половина се бори да не колабира. Жега. Море. Мореееее. Искам море. Иска го всичкото население от групата ни. Интересен замък. При това – изцяло запазен и под егидата на ЮНЕСКО. 
Е, османлиите не са имали творческия размах да наложат башибозушкия си маниер чак тук, досами Централна Европа. Ха, докато бяла сладуреста славянка ексурзовод ни изнася беседа за Замъка и Диоклециановото потекло, с веселие забелязваме, че по всички дворцови стени щедро се веят...гащи. Да, да кюлотите на баби, потниците на чичовци и още разнообразни битови текстилни артикули. Че живеят все още хора в замъка – знаехме, но че имат свободата да си провесват гащите от стените на двореца, не подозирахме. Пуста журналистическа природа, пусто сърце юнашко на радиоводеща трае ли си да мълчи – срам, не срам, питам аз що е то „две в едно” - замък и гащи? Екскурзоводката естествено не е вчерашна, свикнала е да чува този въпрос в различни нюанси и скорострелно ни обяснява, че  ЮНЕСКО може да предложи на наследниците на императора да реставрира домовете им-културни паметници, да им предложи да ги обезщети с други домове ако се изнесат, но не и да им налага къде да си простират гащите. Мда. ДОбро дОшли на Болкане! 
Вътре, освен осезаемия почерк на Римската империя, навсякъде царува позната заигравка между старинА и бит пазар. Моля, не плюйте родния Несебър и не го вадете от никакви списъци за културно-историческо наследство! Бит пазара, пастмасовто море от кич и масовка е навсякъде по улиците на замъка. Бизнес. На когото му пречи – да не влиза. На мен – не. Пипаме кракA на бронзовата статуя на някакъв Косчей великолепни (така и не разбрах чия е статуята) с надеждата да ни изпълни желание. Да бе, да! Излъскан му е палеца от пипане, завалията. 
Преданието намирисва на великогръцкия турсистически измамен прийом – „на този мост е поседнала богиня Атина, онзи камък е докоснат от Аполон, пипай и плащай”. Знам, че си е легенда, ама и аз пипам крак на Косчей. Нали надеждата умирала последна...Аз си помня желанието, ще проверя дали действа. Разходки, беседи, заговорвам продавач на „картини”, който за малко да ме убеди, че щампованите шарени боклучета са изкуство. И защо ми трябваше да го заговоряяяя. Тук е преломният момент, в който с Тони се изгубваме. Кой да чуе къде и в колко е срещата на групата след края на разходката? Нямаме включен роуминг, в чужбина сме, не знаем къде са другите. Но сме спокойни. Сядаме и чакаме да мине познато лице. През това време обаче ставаме неволни свидетели на интересна церемония - възстановка на императорското посещение на Диоклециан, жена му и царедворците сред народа. 
Ave, Cezare, moraturi te salutant! (Поздрав за теб, Цезаре, отиващите на смърт те поздравяват). Аве, аве. Отива си Цезар, ама ние сме си все така изгубени. Ноо не се плашим. Ние можем да четем страниците на собствената си интуиция и знаем, че няма да ни се случи нищо лошо. Биволското спокойствие на две сродни души си блуждае докато търсим телефон наоколо. Намираме начин да се присъединим към групата, част от която дори не знае, че сме се изгубили. Всичко е наред, няма припаднали и тръшнати, няма истерии. Ключов момент: в случай като този мислИ с ряпата на раменете си! Автобус. 
Потегляме към обещаното половинчасово къпане в Адриатическо море. Мореееееееееееееее.
Ели Маринова

четвъртък, юли 29, 2010

Фотобой до Хърватска и назад - 1 част

Изречен от цветущата уста на Ели Маринова 

Всички пътища водят към....там, където ти стиска да поискаш да отидеш. Този пътепис започва с ритуалното издърпване на ухото – не въздишай по пътешествие, седейки си у дома пред телевизора, посмей да последваш мечтата си. Сега! За Хърватска знаех, че е бивша югославска република, че хората там са „братови словяне” и че „май имаха някакъв излаз на море”. И толкова. А веруюто на нашего брата  югославянин, съдейки по популярната музика и  филми е „да ядемо, пиемо и да волемо жЕни”. Пътуването започва от Руски паметник, лек дъждец за попътна атмосфера, непознати физиономии и купища фотоапарати. Ще пресичам границата през Калотина за първи път. Добре, че беше сумрак, та да не видя свидните чутовни пейзажи на изхода на родината попътьом за Европа. 
ДОбро дОшли в Сръбско! Виж ти, виж тиии, даже никой не се заяжда на границата като едно време. А! Къде са ви дупките, бе хора? Поне едно гето ей така за цвят да бяхте сложили тук таме. Впрочем, тази Сърбия онази, същата, бомбардираната само преди няколко години ли е? Нали не бъркам нещо? Щото магистралите са с конец опъвани досами Мюнхена града голяма, пътните такси са модерно и по европейски организирани, а в спретнатите лъскави и чисти бензиностанции на всеки 10  минути по пътя предлагат от баня и биде, до места за преобуване на бебенца. Не се изхвърлям, с очите си видях. Сутринта минахме сърбо-хърватската граница с деликатното уточнение, че ако на някого много му се прииска оттук нататък да си хвърли фаса на улицата или пакетчето от солети в морето, да вземе да се самообеси ритуално още преди да е прекрачил границата на една нова модерна европейска Хърватия. Хлъц! Ке я видим. Право напред, столицата Загреб остава вдясно като пътен знак. И правилно. Истинските неща и цивилизациите най-вече се случват далеч от столиците и почти винаги – до вода (за справки – чичо Хемингуей - „Старецът и морето”). Още часове път. Започвам да усещам, че ми расте опашка от кибиченето в автобуса. Утро. Риека. Както не е трудно да се сетим, означева „река”.  Голям градец за мащабите на Хърватска на брега на Адриатическо море.  
С изненада вдишвам обстоятелството, че сме дошли в субтропическия пояс. Влагата и жегата са се наговорили да ми срастнат всичките налични парцали за задника. Време за снимки – час. 30 надъхани фотографи се юрват на лов за красоти. А, да не объркахме държавите нещо?! Та това си е чиста Средна Италия и бога ми, всичко – от архитектурата, до сладкия усмихнат бит на една спокойна нация, събудена за новия ден, напомня за Ботуша. Мдаа, знаели хората кого да си изберат за съседи. Подозирах, че близостта с цивилизованите европейски държави ще е оставила своя отпечатък, но да наподобява досущ наследница на Римската империя, това си бе изненада за мен. Умно бе решението на водачите ни от „Земела” да не се върнем по магистралата, а по живописната Адриатическа Ривиера.
Нека да направя уточнението, че Хърватска не е 100%-ов земен Рай до последната камъчка. Изключая няколко безумно красиви местности в близост до вода, тя има и безкрайни, скучни, варовикови, каменисти пейзажи с ниска иглолистна растителност и никаква възможност да изпросиш от тези райони и шепа използваема земя за посев. Но пък местенцата, които обикалят Адриатика, както и обилно снабдените с езера земи, са си чиста порта към Райските покои на Земята. Цветята тук са цели планини.
Тръгваме по крайбрежието. Ами сега? Вие пътували ли сте с 30 луди фотографи, жадни да уловят красотата с оптическото си снаряжение и да го споделят със света? Започва се лудо щракане от прозореца на чутовни природни гледки и още по-лудо мърморене от типа на „то това на нищо не прилича сега, тук трябваше да спре шофьора...и тук...и тук..абе спри бе...виж какъв залив..олеее...изтървах тая гледка, ще умра от яд”. Смях за сеирджиите нефотографи. Е, спира шофьорът, какво да ни прави (Асен или Петър – един от двамата, не помня кой, ама все цар).  И се започва луда гонитба за удобна позиция. Ще рече човек, че има само едно едничко възможно място за снимане на залива. Щрак. Път. Островите Крък, Раб и Паг, Велебитски залив. Скрито желание да крещиш от благословията да си тук и сега, за да видиш толкова много хубост на едно място. От очите на всички творци вали красота.
Пристигаме в Кръка. Едничкото, което знам, че има някакви водопади. Някакви лиии? Това е изумителен воден комплекс от водопади, рекички, гора, безброй летящи и плуващи гадинки и пъргава речна риба. И етнографски комплекс от типа на нашия „Етър”. Това последното са имали честта да го мярнат с половин око няколко случайно изгубени хора от групата. Оказа се, че времето за снимки е крайно недостатъчно, за да се обходят и снимат най-интересните водоскоци. Нищо де – колкото, толкова. Няма да се женим за гората, аз съм благодарна на шанса да се докосна до този зашеметителен рай и отказвам инатлийски да се включа в груповото мърморене за недостига на време. 
Хвърлям стотинки във водата, за да се върна пак. Измисляме нова дисциплина спортно снимане – фотобой. Да не забравим да я патентоваме у дома! Първите двама сладури от групата, родом от Стара загора и Хасково се изгубват. Тичане, адреналин, питане, пот, лек уплах и всички пак на път. Да, определено това на под-кръстната ми кост май е опашка. От седене. Еко тоалетна по пътя. Тръгваме без Янко. За да е интересно. Скоро усещаме липсата му и шофьорът тръгва на задна скорост по магистралата. С веселие установяваме, че „гърмяният заек” Янко не само не се е уплашил, ами за минута си намерил приятели и с кола е по следите на автобуса. Прибираме си го. Един съвет: никога, никога, никога не напускайте родината без да активирате роуминга на мобилния си телефон. Няма да обеднеете, а ще си спестите купища потенциални нелепици. Път. Кой дремал, дремал. ДОбро дОшли в Шибеник! Дотук с лингвистичните асоциации на роден език! Чуквам 36 астрономически часа път от Варна до Шибенишката ни първа вечерна спирка. Ааалелуя! 
Към 2 част на пътеписа:
Към 3 част от пътеписа:
  Ще пиша още, разбира се...

вторник, юли 06, 2010

След теб

След теб е хладината на морето, жарта на огъня, докосването на всемира, след теб е Цялост. И за да остана цяла, няма да опитвам да обясня емоциите си. Ти - също. Да изживеем всичко силно, запазвайки това, което сме почувствали като дар от Бога. Най-сигурният начин да унищожиш моста между видимото и невидимото е, като    се опиташ да обясниш чувствата си.
           







Чувствата и емоциите са диви коне и аз зная,че разумът никога не може да ги овладее напълно.









петък, юни 04, 2010

Помогнете българска снимка да спечели, приятели!

Тази моя снимка (както и още 6) участва в международен конкурс по зададена тема. Остава по-малко от месец до края на надпреварата, а резултатите зависят само от броя кликвания върху нея. Помогнете, моля ви с регистрация и гласче! Може да се гласува по един път на ден тук :  Благодаря ви!

четвъртък, април 22, 2010

Фонтанът Треви в Рим – символ на морето

Ако нямате пари да обиколите целия свят, а много ви се иска да надникнете сред хората от различни нации, държави и континенти, идете в Рим. Нищо повече. Където и да поседнете във Вечния град, пред погледа ви ще се извърви всичкото множество на планетата в умален мащаб. Ако освен това сте и романтична душа, пренощувайте там. Което не значи да гушнете възглавницата и да заспите послушно в леглото. В Рим няма време за спане, особено ако сте за кратко и сте турист. Не може да запомните всяка керемидка, която сте видели във Вечния град, няма начин. Но има няколко изключителни места, на които трябва да отидете. Едното е Фонтана Треви. Пригответе си монети. Няма вход, ще ви трябват, за да ги оставите там като заявка да се завърнете. Защото, повярвайте, ще поискате това много скоро след като си тръгнете. Компанията, с която вървях към фонтана вече беше идвала преди. Бях чисто и просто уведомена, че отиваме на някакъв си фонтан (тогава не му запомних името). Ми хубаво. Пришките на кратата ми бяха утроили размера си от обяд и вече изпитвах желание да лазя вместо да ходя. И все пак няма място за хленч, нали се разбрахме, че няма време за спане. Пъпля си кротко аз из тесните улички нищо неподозираща в очакване да видя поредното шадраванче и изведнъж пред мен се изопва в пълното си величие зашеметителен архитектурен воден комплекс. Зяпнах. Забравих да кажа на по-емоционалните, че в Рим освен за спане, няма време и за затваряне на ченето, зейнало от почуда. Не искам да ме разбирате погрешно. Аз не живея в село Долно Тъпчилешково и майка ми не ме е заключвала по 5 часа на ден, та да се държа като току що отвързана. Просто тук удивителното съчетание между старини, изящна архитектура и съвремие е достойно за истинска възхвала. Трябва да видите тази гледка! Поне веднъж в живота.
Безумно множество от хора. Няма къде игла да падне ако я хвърлиш. Или ще падне върху главите на целуващи се и гушкащи се двойки. Еднополови, разнополови, пъстри като дъгата, всякакви. В един момент се запитах – защо не са превърнали този шадраван в символ на Свети Валентиновите празници. Така и така е в сърцето на католичестия свят. Бързо спрях да се питам каквото и да е, защото впечатленията валят едно след друго. Сякаш дори множеството става внезапно по-тихо – от благоговение пред гения на този, който го е сътворил.
С право наричан най-красивият в Рим, фонтанът Треви е построен в стил Барок през 18 век. Изумителнoто произведение е дело на архитекта Николо Салви и е направено по заповед на папа Клементий XII. Скулптурите са на Пиетро Брачи. Представлява символ на морето. Основна фигура в него е статуята на Океан/Нептун, изправен в теглена от два тритона и два морски коня каляска. Двете женски фигури около него символизират Здраве и Изобилие. Вадят се трескаво фотоапарати и камери. Е, да, ама не може да се снима така лесно целият комплекс от изящно вплетени една в друга статуи и падаща вода. Поне 30/30 метра е целият площад. Откъдето и да застанеш, все нещо не хващаш. Е, накрая ако си търпелив, заставяш точно до табелата на отсрещната църква и снимаш. Там и се паркирах. От любопитватво се обърнах да видя в какво съм се опряла и каква беше почудата ми когато ме блъсна в челото надпис на чист роден български език: Българска православна църковна община “Св. св. Кирил и Методий”, Рим. Красивата църква зад табелата е „Св. Викентий и Св. Анастасий“. По желание на папа Йоан-Павел II е подарена на Българската православна църква. На оградата на храма влюбени „заключват” с катинар любовта си. Първата православна литургия там е отслужена на 19 октомври 2002 г. Православните богослужения се редуват с католически служби на монасите. Както разбрах по-късно, църквата развивала благотворителна и социална дейност.

Ако не се сещате откъде ви е познат фонтана Треви, популярност му дава известният италиански филм с участието на Федерико Фелини La Dolce Vita. Множеството тук е от всякакви раси, нации и възрасти. Не бях сигурна дали има изобщо римляни тук или мястото е изцяло окупирано от чуждоземни мечтатели и туристи. Вечният град не спи нощем. Както и Франк Синатровия Ню Йорк. Ако имате талант да творите песни, бъдете този, който ще възпее европейсия неспящ град. Сигурно са поне дузина де. Но Рим е царят. Съблазни от всякакво естество те подмамват да не мигнеш цяла нощ. И дори не става дума само за съблазни на тялото. Душата си можеш да наситиш с хубост и изкуство тук. По многолюдните площадчета с картини, статуетки, пред скулпторите и сградите, изваяни под пръстите на най-великите майстори на планетата.
Когато се поуспокоих от купищата впечатления, дойде моментът с монетите. Носех си наши, родни стотинки. Оказа се, че има и ритуал по хрърлянето им. Обръщаш се с гръб и мяташ желязцето назад. Този ритуал ще ме върне някога пак в Рим. Трябва да ме върне.

вторник, април 20, 2010

За Рая тръгна преди 13 г........

Години вече в гърлото ми скърца
горчива буца скръб, а аз не знам
дали наистина те няма, татко,
в сърцето си те чувствам, а си там.
На гроба ти забиха черен кръст,
а твоята душа e снежно-бяла,
смеха ти грабна клисавата пръст-
без него, татко, съм осиротяла.
В палитрата на цветната градина
единствено във черно няма цвете,
да знаеш колко черно и ранимо
в деня ми липсваш с огъня си,тате.
И днес в безпътица когато тръгна
в живота си да гоня висоти
аз знам,че няма да се върнеш,
но пак на рамо ме понасяш,татко ти.
***
В памет на Пенко К. Димитров
***

четвъртък, април 15, 2010

Пазаруването – оргазъм за нея, ужас – за него

Пуснете една жена да пазарува по дълга търговска улица/булевард, застанете по средата до някое дърво, включете камера и после гледайте на забързан кадър. Ще паднете от смях. Зигзагът, усмивката, грейналите и очи и сладка последователност са достойни за хумористично предаване. Изобщо не е задължително да си купи онази готина рокля, която си набеляза миналия петък. Обикалянето по магазините е като говоренето с дружка. Може да продължи с часове. Освежаващо и зареждащо със сили упражнение. За да се зареди с енергия мъжът обаче, на него му е нужна конкретна цел, която да уцели, както и конкретно разписание. Момичета, ако искате да надхитрите любимия си образ да дойде с вас до магазина, му кажете предварително - цел, час, ден, място, и времетраене. „Скъпи, ще си купя розови ръкавици, довечера, след работа, в 5 и половина, от ъгъла на 7 и 8-ма улица, за не повече от 20 минути. Имам нужда от мнението ти, ела с мен” – ще свърши чудесна работа. Ще дойде. Не си и помисляйте да го повлечете в чуден неделен ден в безкрайно обикаляне по магазините обаче. Ще умре. Геройски. За максимум 15-20 минути. И много ще мърмори. За него е див ужас да ви изчака да премерите всички 70 пуловера и 68 черни обувки, камо ли за за гарнитура да го питате след всеки артикул за мнение – как ви стои, кой е по-хубав или ала-бала свежи въпроси от тоя род. Умират си обаче да разберат защо го правим? Мозъкът им е напълно опериран при раждане да разбере мотива на женското мерене, питане и пипане на безброй стоки по магазините. По всяка вероятност дамите си падат по мерене на различни дрехи, защото мозъкът им е гарниран с пищни усещания и чувства. Тя започва да преживява всяка дреха, да я премисля, преподрежда, комбинира на ум с друга подходяща от личния си гардероб. За нея меренето на дрехи е приключение. Особено ако има приятелка-съмишленица под ръка за споделяне. За него – кошмар. Наслучайно дрехите на много от господата се купуват от половинките им. Ще познаете кога един мъж си избира сам гардероба – предсказуем и консервативен е. По принцип, де(има и изключения). Доказано е, че един на всеки 8 мъже не разпознава добре синьо, червено и зелено. Затова си избират и одежди предимно в сиво, бяло и черно.
Учени се опитват да обяснят женската страст към пазаруването с „дивото, което зове в нас”. Да си призная, сигурно съм била калпазанка в предишните си животи на дивачка в пещерите. Защото не обичам да се щуросвам в безцелно обикаляне по магазините, питане, мерене и пипане на дрипки. Предполага се, че посестримите ми са прекарвали часове, за да открият най-качествените и най-безопасните храни за децата си. Да ровичкат най-добрите гъби и плодове с най-оптимален цвят, плътност и мирис, за да не отровят фамилията вечерта край огъня. Мъжете пък на момента са решавали какво животно ще убият, тръгвали са, намирали, убивали го и и са носели у дома. Тежко като изпълнение, но кратко, точно, ясно, с цел.

Аз, ти, вие, тя и той сме коренно различни индивиди. Обаче специалистите непрекъснато се опитват да ни вкарат в рамки и разделят на типажи според пазаруването: решителни, нерешителни, колебаещи се, заинтригувани, първосигнали, спорещи, икономични и Господ-знае-още-какви. Истината е, че големите подгрупи са две - мъже и жени. Оттам нататък чешитите/ките/ като мен се подразделят на десетки разновидности.
Безупречно обмислена е днешната цялостна маркетингова стратегия по подредбата на магазините. Не случайно новите търговски комплекси се строят с достатъчно голямо разнообразие от магазини, кафенета и ресторанти, с музика, шарении, рекламите, опаковките, дори цветове. Всичко е съобразено с потребностите на основния вид потребители - жените. По целия свят все още се смята, че основно пазаруват жените и за капак го правят с кеф. Голяма част от покупките се пада на жените.

Разработена е стратегия, насочена към потребителя – мъж, разбира се. Наблюденията показват, че Той пазарува бързо. Преминава през магазина целенасочено, погледът му е уверен и дори прилича на човек, който непременно знае какво търси и къде да го намери. Той е склонен или да даде парите, които има, купувайки си нещо (набелязано предварително) от първия магазин, в който е влязъл, или да не си го купи (ако няма нужните пари). Не очаквайте да влезе в още 16 магазина, за да премери цени, марки, качество и произход на изделието. Мрази пазаруването и толкова. Обаче му прави чест, ако вече е научил къде е женската ‘”G” точка....В шопинG, разбира се.

понеделник, април 12, 2010

Ричард Клайдерман във Варна


Наричан от световните медии "Принцът на романса", Ричард Клайдерман сподели във Варна, че е истински перфекционист пред рояла. Не случайно обича сериала „Монк” – самият той се отъждестява с главния герой. За ужас на мнозина акордьори, той непрекъснато почиствал с кърпичка всеки клавиш на пианото, непосредствено след дългото и мъчително настройване на класическия инструмент.За пианата, на които свири виртуозът споделя, че не придиря каква ще е точната марка. Уважава много световно признати марки и за него е важно да са добре акордирани.

За него наши съвременници твърдят, че е направил за популяризирането на пианото повече от всеки друг музикант от Бетовен насам. Неговата запазена марка е New Romantic стилът, който смесва по брилянтен начин класическо и поп звучене. Носителят на вълшебните пръсти, покорили поколения любители на класическата и филмова музика е роден във Франция с името Филип Паже (Philippe Pages) на 28 декември 1953. Среща се с пианото още в началото на живота си. Баща му е негов пръв учител. Говори се, че на 6 години Клайдерман е можел да чете музика по-добре, отколкото текст на родния си френски. Дванайсетгодишен е приет в Парижката консерватория, където на 16 години печели първа награда.

Имиджмейкърът му го посъветва по-късно да смени името си на Ричард(Ришар), защото звучало по-звездно. Името Филип Паже се променя на Ричард Клайдерман като той приема фамилията на своята прабаба, за да избегне грешно произношение на истинското си име извън Франция. Сингълът, който го прави популярен е „Балада за Аделина”. Той изстрелва Клайдерман на върха, като продава зашеметяващите 22 милиона копия в 38 страни. С нея завърши концерта му във Варна в Двореца на културата и спорта.

неделя, март 14, 2010

Варна, след нечуваната буря.

Всякакви думи бледнеят...седиш с разпрана по всички шевове душа, мълчиш и стискаш зъби...няма думи. Цяла поляна с пласмасова смрад. Наслоявали сме я бавно в морето и сега то за два дни ни я изплю.