понеделник, октомври 02, 2017

За вярата, следите на времето и за двата Бога

Ели Маринова
Снимки авторът

Пътепис за душата на Родопа, видяна от две любопитни очи


Ще ви направи впечатление, че в Родопите хората се поздравяват навсякъде. Независимо, че не ви познават, там ще ви срещнат с усмивка и поздрав. Така са научени. Планината нерядко показва суровото си лице в студените сезони и местните са готови да се притекат на помощ във всеки момент. Така са видели от дедите си, така правят и днес. Веднъж свикнали с това обстоятелство, всеки път ще се завръщате там като при приятели. И сами ще поздравявате. Харесвам тези хора. 

Те говорят на изключително чист български език, без значение каква е религията им и какво е потеклото им. В речта им дори забелязах остарели форми от старобългарски език, което още повече ме умилява. В Доспат възрастна жена ме попита „Мюсюлманка ли си или българка“. На поздрава ѝ „Селям алейкум“ отговорих „Добър ден“ и си побъбрихме нашироко на начина си на живот. „Българка съм, казах. И християнка. Ти каква си?“ Жената въздъхна и отвърна: „То, ние…не знам какви сме.

Ама знам, че няма два Бога де.
Един е. Само му казваме по различен начин.“ Това ме зарадва. Наистина. Приемам всички хора, без значение каква  религия изповядват. За помаците е писано много. И е спекулирано много. Вероятно сте чели версиите за насилственото им помохамеданчване по време на турското робство, както и други варианти за произхода им. Изчислих, че повече от 100 поколения (при средна репродуктивна възраст 30 години) са минали от най-масовото помохамеданчване насам. Това е достатъчно дълъг период, през който всички порядки, навици, облекло, вярвания и поведение да се вклинят дълбоко в душата на това население. Те живеят в отдалечени райони, до които достъпът е затруднен. Не е чудно, че дори и младите жени ходят със забрадки, с каквито са ходели прабабите им.


Помаците, българите мохамедани, българите мюсюлмани, торбешите… за тях дори няма официално название. Кои са все пак помаците? Със сигурност са такава група хора в нашата история, около която често витае голяма доза объркване, непознаване, функционират редица митове и много рядко отношението е адекватно. Всъщност и самото название „помаци“ не е съвсем обективно. В книгата си „Българите мохамедани“, Стоян Райчевски обяснява, че като важен извод от внимателното проследяване на всички писмени извори за българите мохамедани се налага констатацията, че те нямат единно прозвище, название или самоназвание. 

В различните географски региони, където са техните селища, те биват назовавани по различен начин. Любен Каравелов дори цитира помашка песен, която говори за родството между българи християни и мюсюлмани и общата им борба срещу турците и допълва, че „най-забележителното в песните на помаците е това, че езикът им е чист – без турски думи и без турска конструкция, звучен и съхранил повече своите старобългарски форми, нежели езикът на православните българе.'’ Феликс Каниц в книгата си от 1875 г. ‘’Дунавска България и Балканският полуостров. Исторически, географски и етнографски пътни проучвания от годините 1860-1875′’ твърди: ‘’Всяка религиозна омраза е чужда на преминалите към мохамеданството българи, нясякъде тези мюсюлмани помаци живеят в пълна хармония със своите християнски кръвни братя. Никъде не чух в местата, където живеят заедно, поне едно оплакване от някаква враждебност едни спрямо други. ‘’

Като цяло религията е вид политика не от днес, а от хиляди години. Аз мисля, че тази масова промивка заслепява хората, притъпява разума им, възползва се от слабостите и страховете им, пречи им да търсят в дълбочина отговори на големи въпроси и спира развитието им. И все пак приемам хората такива, каквито са и знам, че всеки има право да вярва в каквото иска, стига да не пречи на останалите. Това, че дядо Чимил от с. Любча не е излизал никога за всичките си 81 години от родното село и спазва всички канони на религията си, не ми пречи по никакъв начин да продължа пътя си с усмивка. Същата усмивка, с която стана, показа ни пътя, (защото се бяхме изгубили) и дори повози детето на коня, който тихо пасеше до него.

Това, че Захрие от с. Борино носи в сърцето си различна вяра от моята, не и попречи да ми подари бурканче с боров мед, приготвено от сръчните и ръце. Ей така, без да ме познава, за здраве, без да вземе пари.

Доспат, минаретата и водите
Ако стигнете до Доспат, задължително разгледайте едноименния язовир. Там сутрин и надвечер изгряват природни приказки. Пред всяка къща има планини от дървесина, приготвена за зимата. Има и дружелюбни хора, готови да те поздравят, разпитат, да си поговорят с вас. Поради стратегическото си местоположение на свързващо звено между Родопите, Беломорието и Македония, Доспат е играл важна роля през вековете.

 Не видях купол на църква. Нови и лъскави джамии има. Лично мен това обстоятелство не ми пречи. Надявам се да не обърква и живота на местните. Доспат и околностите му крият съкровени страници от историческото минало на България. Поради благоприятните планински условия, този край е бил гъсто населен още от античността от тракийските племена сатри, а в най-западните склонове на планината, граничеща с Пирин, живеели медите и даите. Край Доспат и до днес съществува местността "Даа". За живота на траките в Доспатския край, говорят и запазилите се до днес тракийски могили край с.Любча и тракийското светилище на вр. Виденица край с.Змейца.

Римският мост
В с. Любча народната памет е съхранила спомена за тракийския певец Орфей с името на местността Орфенското. Селцето е забутано в прегръдката на Родопа и трябва наистина да си готов да се потопиш в горите и, за да преживееш екопътеката, тръгваща от там. За Римското владичество над траките в този край красноречиво напомня запазилият се до днес Римски мост. Скрил в себе си вековните спомени, мостът гордо се издига над р.Караджа дере (Сърнена река). 

Еко пътеката, наречена „спортна“ започва от центъра на с. Любча, след края на селото се движи по черен път между ниви и ливади. След 25-30 мин се достига до чешма, където маршрутът се отклонява вляво по пътека, спускаща се на серпентини към долината на Осинска река. Има останки от стар каменен път водещ към моста. Продължителността на маршрута е 1,8 км, денивелацията – 180 м, а преходът от центъра на селото отнема около час. 
По пътя умиляват чешмите, съградени от християнски и мюсюлмански семейства – ей така, да се помни, да се знае добрината им. Сред скалите, в дивото има площадки със спортни уреди, маси за шах и табла на открито и тенис на маса с панорамна гледка. Смята се, че мостът е построен около 2-3-ти век, а по него са запазени надписи на латински. Заслужава си човек да поспре, да мине през моста и да усети, че и той е частица от българската история, да стане част от войските на Хан Крум и Хан Пресиан, които често минавали по него и се били за присъединяването на Родопите към българската държава през 9 в.


Девин
Избрахме Девин заради близостта му с интересни екопътеки. Намира се близо до Чепеларе и Пампорово. Градът е разположен в долината на река Въча в Родопите. В областта са открити различни палеолитни находища отпреди 30 000 години. В края на XIV в. пр. н. е. днешния град Девин е бил обитаван от тракийски племена, за които свидетелстват многобройните тракийски могили, селища и крепост. Край Девин има изобилие от природни обекти и забележителности - ждрела, пещери, скални образувания, защитени местности и природни резервати. Интересни забележителности в района са: Триградското ждрело, Дяволското гърло и Ягодинската пещера; местностите: Лесичево, Амзово, Извора, Струилица, Римския Кемеров мост, скалният феномен Слонът. От юли, тази година в Девин има уникален аквапарк с минерална вода, в която може да забравите за времето.

„От Батак съм, чичо…“
Още до табелата „Батак“ започнах да плача.Тихо. Гледах през прозореца на колата и преглъщах сълзите, за да не вижда 5-годишната ми дъщеря, че сърцето ми се раздира на парчета. Така е  при всяко идване в историческия ни градец. В църквата „Света Неделя“ вече хлипах и тя все пак разбра и ме попита защо плача. Ами не можех да и кажа защо. Тя ще научи някой ден. Но  не и на 5 години. Не бива. Застана пред постамента с човешки черепи и ме попита „Какво е това, мамо?“. И това не можех да и кажа. Не помня какво измънках. Бях заета с това да преглъщам възможно най-тихо буцата в гърлото си. 



Знаем, че Баташкото клане е най-драматичното събитие в българската история. Извършено е от османски башибозук от съседните помашки села под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той е осъден и изпратен на заточение в Диарбекир, но по-късно е помилван от султан Абдул Хамид II. Според различни източници, в селото са избити между 1400 и 5000 души. Сред тях са мъже, жени и деца. В хода на въстанието църквата „Света Неделя“ се превръща в последната крепост на разбунтувалите се жители на Батак. 
За да принуди жителите на Батак да се предадат, врагът пускал пълни с пчели кошери и запалена слама с газ. Много от хората в църквата загинали заради недостиг на кислород. Поради липсата на вода, майки копали с голи ръце, за да намерят подпочвена вода. Барикадиралите се вътре използвали зехтина от кандилата и кръвта на изкланите. Кървавият и варварски акт кара дори и Европа да настръхне. Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“, заедно с репортажите на Макгахан във вестник „Дейли Нюз“, са един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година.

От Батак си тръгнах в пълно мълчание. Всеки път си тръгвам в тишина.

Родопи мили! Зелени и тихи Родопи, какво ли сте видели и какво още ще видите през времето?! Ние сме само гости. Идваме, надникваме през прозореца на живота и отминаваме. След нас ще дойдат други. И каквото и да е било, нека идващите утре живеят в мир и любов. Така е редно. В зелената люлка на тази свещена земя така е писано да бъде.

Към 1 част от пътеписа:http://eliprolet.blogspot.bg/2017/09/

вторник, септември 05, 2017

За горите на Делю, пенливата вода и висините

ЕЛИ МАРИНОВА
Снимки АВТОРЪТ

Свещената Родопа се загнезди дълбоко в сърцето ми още докато бях дете. И с годините нейното място нараства с поне по една гора годишно. Защото, казват, сърцето нямало граници. Наистина, Родопите са една от най-красивите и загадъчни планини не само в България, но и в цяла Европа. Известна като планината, прокълната от боговете, и планината на Орфей, тя е плавна и зелена, гостоприемна и различна всеки път, когато решите да потънете в дебрите й. 

Докато Пирин е мъжка и сурова, Рила – тежка и оголена по върховете, Родопите са постлали мекия си зелен килим почти навсякъде, до последното възвишение. Тази снимкова разходка има приятната задача да ви поведе до няколко изумителни кътчета от любимата зелена планина на много българи. В нея няма да има твърде личен момент и мигове, извиращи от сърцето. За тях съм запазила втората част, посветена на хората на Родопа. Тези зелени точки, макар и станали популярни през последните няколко години, все още не се знаят от мнозина. Аз бях, заредих клетките си с с кислород до козирката. Идете и вие!

„Орлово око“

Панорамната площадка „Орлово око“ е съоръжение изградено, за да могат туристите да се насладят на великолепните гледки към Буйновското ждрело, ридовете на Родопите и дори Рила и Пирин. Площадката е любима туристическа атракция в регион Западни Родопи и е изградена на връх Свети Илия, на височина 1563 м. Тя е единствената по рода си в България. Конструкцията е мощна и здрава, проектирана, да издържа до 3 тона товар. Тя дава възможност да се почувствате като птица – и да погледнете планината отвисоко. До площадката се стига  по планинска пътека или с високопроходим автомобил. 
Пред входа на Ягодинската пещера може да се качите на такъв автомобил – таксата е 10 лв. на човек при 6 пътници. Има и руски „Оаз“-ки за по 50 лв. Панорамната площадка „Орлово око“ е изградена през 2009 г. от туристическо дружество „Родопея“ – с. Ягодина, със средства, събрани от входните такси на Ягодинската пещера.


Екопътека Струилица – Калето – Лъката

По поречието на река Девинска в Западните Родопи е изградена атрактивна екопътека, любимо място за разходка на туристите и жителите на град Девин и областта. Екопътеката започва от местността Струилица, известна с терапевтичните си басейни с топла минерална вода, и се вие край живописните меандри на реката. Водата извира от земята с 43 градуса лечебна сила. Трудно търпимо е малкото басейнче и е само за хора, които нямат сърдечни проблеми. На места са изградени метални мостчета, които дават възможност да се върви край реката към изворите й. Екопътека Струилица – Калето – Лъката се вие по поречието на река Девинска и е защитена местност – в нея е забранено паленето на огън, освен на определените за това места, голите сечи, строителството и разселването на неместни растителни и животински видове. 
Общата площ на защитената територия е 1367 дка. Изградена е зона за риболов на балканска пъстърва с дължина около 3 км, поддържана от ДЛС „Извора“. С приходите от риболовния туризъм се покриват част от разходите за поддържането на екопътеката, която на места е изградена от висящи мостове, нуждаещи се от постоянни ремонти с оглед осигуряване безопасността на посетителите, както и почистване на отпадъците, оставени от туристите. По поречието на реката са запазени местообитания на видрата и на дивата коза, а по скалите наоколо растат родопският силивряк (Haberlea rhodopensis Friv.), родопската горска майка (Lathrea rhodopea Dingl.), вълнестата камбанка (Campanula lanata Friv.), снежното кокиче (Galanthus nivalis L.) и др.

Водопад Самодивско пръскало


От основната пътека вдясно се отклонява друга, по-кратка екопътека, която води до красивия водопад Самодивско пръскало. Тази пътека е изградена от туристическо дружество „Орфей – 1970 г.“, гр. Девин. Водопадът Самодивско пръскало е изключително красив и си заслужава да се отклоните от основната пътека – пътят до него отнема около 30 минути. Общата дължина на основната екопътека Струилица – Калето - Лъката е около 4 км. Нетрениран турист я изминава средно за около 2-3 часа в двете посоки. Пътеката води до местността Лъката, в която е съществувало средновековно селище. Днес местността представлява обширна поляна, обградена от красиви върхове.


Язовир „Доспат“

В близост до град Доспат е изграден вторият по големина (22 000 декара) язовир в България – язовир “Доспат”, и първият по големина язовир с надморска височина над 1200 м. Разположен е в Доспатската алувиална  котловина и е начало на каскадата Доспат - Кричим. Набира водите си от реките Доспат, Канина, Бистирица и Вищерица, извиращи от Дъбраш, които със специални подземни тунели се прехвърлят тук. Язовир “Доспат” е дълъг 18 км, простира се от Доспат до Сърница, а средната му ширина е 1,5 – 2 км. Строен е през 1961–1968 г., дълбок е около 30-40 метра и събира 490 млн. куб. м вода. 

Стената на язовир “Доспат” е разположена в най-тясната му зона в местността Хисаря и е дълга само 230 м и висока 56 м. Бреговете на язовира са предимно полегати, гористи, с красиви удобни поляни за пикник или къмпингуване. Има множество тихи и изящно очертани от природата заливи, подходящи за риболов, лагеруване и пускане на лодка. Водите му са богати на риба. В него плуват костур, шаран, кефал, уклей, червеноперка и пъстърва. Тук има отлични условия за развитието на спортен и стопански лов и риболов.


Няма никакъв начин в няколко изречения и снимки да се покаже кислородът, който изпълва цялото ти същество при среща със земята на Делю хайдутин, на Капитан Петко войвода и всички знайни и незнайни герои, бродили из дебрите на красивата ни Родопа. Интересни и многолики са хората й. Сърцати, усмихнати, готови да помогнат, трудолюбиви и приятелски настроени. За тях е следващото парче от пъзела на едно лятно пътешествие, при което оставих едно малко парченце от душата си. 

вторник, април 25, 2017

Барселона – една нова любов

Различен поглед в пътепис за каталунската столица
ЕЛИ МАРИНОВА
СНИМКИ АВТОРЪТ
„Лудите, лудите, те да са живи!”. Улавям се, че вече трета статия започвам с култовата реплика на Хаджи Марко. Което е леко обезпокоително. Защото най-малкото означава пълно и доживотно преклонение към нестандартното, извън-норменото, шантаво отклонение от правилата. Това трябва да е пътепис за Барселона, но леко заплашва да залитне в разсъждение за живота и пътя на поредния гений, наречен луд, роден с болест и отритнат от обществото още в детските години. Антонио Гауди. 

Но този човек завинаги е белязал Барселона. Има места по света, на които попадаш с усещането, че си у дома. И оттам си тръгваш завинаги влюбен. Още докато се приземявах със самолета знаех, че тук някъде са живели предците ми. 

Средиземноморската анемия, която наскоро показаха кръвните ми проби, се оказа наследена от деди, живели по тези земи. Кой знае?! Но усетих този зашеметителен град с атомите си. След Рим, това е второто място на планетата, което заобичах с цялото си същество. 
Палми, слънце, бели плажове, стара и модерна архитектура, футбол, фламенко и луда южна страст, която ти казва „Добре дошла у дома“. Сега си обяснявам страстта към испанските и латино ритми, за която от години на шега си повтарям : „Ами сигурно съм била испанска мома в предишния си живот“. Барселона е вторият по големина град в Испания и столица на автономната област Каталуния. Много от сградите в града датират от Средновековието, а някои – още от римската епоха. Найкосмополитният и найдобре икономически развит град в цялата страна. Има нещо, по което си приличат големите европейски градове. Особено ако не гледаш най-известната им атракция. Но Барселона не може да се сбърка с нито един друг град. Огромното градище по никакъв начин не ти натрапва усещането, че в челото ти всеки момент ще се залепи преминаващ луд турист с камера на врата. Спокоен, чист, древен, подреден, просто красив. Класа и изящество от всеки ъгъл.


Барселона е град с богата история. Митовете за създаването му гласят, че е основан от самия Херкулес 400 години преди Рим. Официалната версия е, че първоначално основан като Аугуста Барсино от римляните по времето на император Август, Барселона по–късно става най–могъщото Каталунско графство и водеща сила в Средиземно море. Архитектурата на каталунския модернизъм (познат в останалата част на Европа като ар нуво) остава траен отпечатък върху Барселона. Още преди 10-на години видях снимки от там, на които туристи пъплят около странни причудливи къщички като от приказките. Тогава чух за Гауди.  




Гауди. Трябва нещо изначално да се е объркало в живота на човек още в детството му, за да отключи подобна гениалност. И се е случило. Само гениите дръзват да се инатят срещу стереотипите, срещу правилата и срещу всичко, официално прието като „допустимо“. Антонио Гауди е смятан за един от най-големите новатори на своето време, най-нетрадиционния творец на 20-ти век. Най-малкият от общо петте деца на фамилията. Всички негови братя и сестри умират преди да навършат 40 години. Благодарение на него, Барселона е толкова очарователен град с екзотична архитектура, каквато няма никъде по света. 
От всички осемнадесет сгради построени от Гауди, дванадесет се намират в Барселона. Историята на всяка една от тези сгради е обвита в митове и легенди, а самите те са закодирани послания. През 1984 година всички творби на Антони Гауди са обявени от ЮНЕСКО за паметници на културата от световна величина.


Различен от другите деца на своята възраст Гауди е страдал от детски паралич, болест, която е възпрепятствала движението, нещо което го е накарало да изследва природата и да я изучава. Самият той казва ”Моят първи учител е творецът Господ Бог, а аз съм негов ученик “. В детска възраст Гауди е бил болнаво дете, което оформя и неговия характер, като саможив и несоциален. Може би поради тази причина в зряла възраст става заклет вегетарианец. Гауди е среден ученик, който дори е късан многократно на изпити по рисуване, но самият той отделя много време в библиотеката на Университета, за да изучава предмети и дисциплини към които проявява интерес. Детството  на болнавото момче  преминава край морския бряг, където прави първите си стъпки в архитектурата, като строи пясъчни замъци. Всичко сътворено от природата го впечатлява и той мечтае да строи така, както строи природата. При дипломирането, в речта си ректорът на университета казва: „Не мога да преценя дали дипломираме гений или безумец“.

Архитектът не успява да създаде семейство, остава сам цял живот, а голямата му любов е архитектурата. В творбите си Гауди превръща природните форми в архитектура. Той ненавижда правите линии. Образец на съвършенство, според  гениалния архитект,  е кокошето яйце. Без нито една права линия  или ъгъл е каса Батийо,  на текстилния магнат Хосе Батийо, която напомня на морско чудовище, покрито с блестящи рибени люспи. Всеки детайл носи послание: колоните кости и балконите  черепи са останки от жертвите на дракона; кръстът над покрива символизира св. Георги, небесния покровител на Каталуния; огънатият назъбен кръг на покрива - останките от победеното чудовище. След 1910 година той напуска архитектурната практика  и посвещава  изцяло живота си на строежа на катедралата Саграда фамилия (Светото семейство).

La Sagrada Familia. Когато се спусках по една от улиците, водещи до тази грамада, и през ум не ми минаваше какво ще заваря там, долу, на площада. Гледах си картата, дискутирахме си нещо живо и приятно, с джипиес в ръка до момента, в който завихме зад ъгъла на последната по наклона сграда и… Онемях. В съвсем буквалния смисъл на думата. Погледът ми се изправи рязко нагоре, долното ми чене увисна и мина известно време, докато се окопитя и осъзная, че всички застинали туристи наоколо правят същото като мен. Фотоапаратът, който носех със себе си не е в състояние да обхване цялата сграда на това грамадище, макар да се отдалечих на съседната улица, за да снимам (от нивото на тротоара). Обърнете внимание на мравките, долу пред входа на храма. Хора са, не са мравки. За влизане вътре се чака около 2,5 часа (в началото на пролетта). След купуването на заветния билет за вход, се чака още около час, за да се придвижиш сред множеството до вратата. Гауди се пренася да живее в малка къща до  храма, за да наблюдава лично строителството. С голямо внимание той изпипва всеки детайл.  Посвещава на строежа на катедралата 35 години от живота си, но не успява да я завърши приживе. При непрекъсната работа на огромен екип от строители и реставратори, катедралата ще бъде готова през 2032 г.

Бюджет за път. Барселона е атрактивна дестинация. В зависимост от това - колко средства може да отделите за пътешествие дотам, може да оформите бюджета, престоя, начина си на придвижване, храна и местата, които ще видите. Ако изберете да сте волни като птици, сами планирате всичко и си резервирате полет и хотел/хостел месеци преди воаяжа, може да ви излезе съвсем прилично пребиваването там. Като, разбира се, се подготвите с удобни обувки за дълго ходене, офлайн GPS, списък със забележителностите и подходящи карти на града.

Език. Не очаквайте в Барселона да ви отговорят на английски или испански! Там се говори каталунски и точка. Любезни и усмихнати, искат да ви помогнат и често успяват, но с помощта на крака, ръце, жестомимика и…каталунски език. Подгответе се докато питате на английски, да ви вдигат рамене или откровено да ви отговорят на роден език с усмивка и усещането, че сте им съседа от задния двор. Малко е странно как така 21-годишна кака сервитьорка не знае дума английски, след като скоро е станала от ученическата скамейка, но това е положението. Иначе мургавите търговци и продавачи в магазини и щандове  знаят приличен английски и ще ви отговорят. В музеите и популярните паметници на културата говорят чудесен английски, а и на много места има туристически центрове, в които  това им е работата – любезно да ви помогнат да стигнете до където искате. Но пък и пътуването до Барселона е чудесна възможност да научите поне няколко изречения на каталунски. Мелодичен език от Романската група.

Улиците. Спокойствие. Уреденост, култура, усещане за пространство, желязна дисциплина. Има място за всички на пътя. Широки велоалеи, еднопосочно организирано движение по повечето улици и булеварди, места за паркиране, за мотори и велосипеди. Евтин велотранспорт, бързо и лесно таксуване на всякакъв вид превозни средства под наем. Няма трамваи и тролеи в централната и туристическа градска част. Метрото е чисто, пълно с полицейско присъствие (заради усложнената международна обстановка), бързащи, но усмихнати хора. 


Мургав чичо влиза във влакчето с акордеон по време на единственото ни возене с метро. Свири от душа и е благодарен на дребни монети. В секундата, в която чува речта ни преценява, че сме славяни и подкарва руски частушки, „Калинка моя“, „Катюша“ и „Очи черние“. Всички са толерантни и свикнали с етносите.

Хората. Не си правя илюзии, че спокойствието, което усетихме в началото на април е  целогодишно. По това време няма жега, навалици, сиеста и умора. Прави впечатление, че е пълно с мигранти. Наистина пълно. Забрадените източни жени със семействата си са навсякъде. Подчертавам преди всичко тяхното присъствие по пейки, булеварди, площади, музеи и магазини, защото те се отличават от останалата масовка по облеклото си. 

Сувенирните магазинчета и щандове са монопол на мургави хора, а бакалиите и павилионите за хранителни и китайки стоки са предимно обслужвани от азиатци. Последните не говорят английски, но кимат на всичко. Масово хостелите се държат от чужденци, заради което община Барселона наскоро издаде наредба, забраняваща на чужди граждани да отдават под наем места за подслон. Очевидно браншът е на път да бъде окупиран от чужди.

Футбол. Тук Той е религия. Не само на Ноу Камп. Почти навсякъде е. Дори не само в официалните магазини на ФК Барселона. По фланелки, ключодържатели, бебешки облекла, кукли, чаши, знамена, аксесоари. Улична метачка, облечена като Меси пее партията на Монсерат Кабайе, изпята в дует с Фреди Меркюри за домакинството на Барселона на олимпийските игри през 1992 г. Ученички хапват парче пица с фланелки на любимите си футболни герои.

Когато един жаден за приключения пътешественик попадне в град като Барселона, разказите се надбягват един след друг. Аспектите, които са се запечатали са далеч по-големи от обхвата само на един пътепис. Затова ще има още части. Написани на един дъх, с любов и любопитно перо.

сряда, март 08, 2017

Тя е момиче, жена, дяволица

ЕЛИ МАРИНОВА
Снимки АВТОРЪТ

„Ден година храни“ – казват на 8 март моите кръстници с цветарски бизнес всяка година. Чудесно. Традициите са нещо, което трябва да се уважава. На този ден татко ти е купувал цветя, защо да не купиш и ти? „До 100 лв. излиза 8 март за мъжете: цветя, бижута, шоколади“ пък е гръмкото заглавие на колеги, които са се постарали да съберат две и две - дни преди празника на жените. Да са живи и здрави тези, които ги имат в излишък и ще ги дадат! Не знам дали бих дала 100 лв. за осмомартенски подарък, ако бях мъж. Всъщност не бих искала да съм. И благодаря, че се родих жена в този живот! Аз си знам на кого да благодаря. Без много патос. И без исторически справки тази година. Вече знаем историята на нюйоркските шивачки и текстилни работнички от 1857 година, които се опълчили срещу лошите условия на труд и ниските заплати. И всички останали събития, оформили празника на жената като такъв.
  

А КОЛКО ХУБАВО Е ДА НИ ПОДАРЯВАТ спонтанно цвете извън празниците…


Аз няма да окупирам близката механа с орда от приятелки, за да попием и попеем довечера
Ще се разходя из дивия бряг на езерото с мъничкото си момиченце и ще я наблюдавам. Ще разглеждам движенията й, реакциите й, смеха й, момичешкото отмятане на косата й, кокетството, докато маха полепналия пясък по дрехите си. Защото с удивление установявам ден след ден, че ние си идваме с духа на жена в себе си. И ако няма кой да смути естествения порив на природата ни, да ни напъха в щампи, клишета, правила и табута, ние ще разгърнем пълната сила на древната си природа. Женствеността не е рокля, която да облечем. Не е скрита в абсурдни заучени реплики, които да редиш, докато правиш чупки в кръста. Женствеността не се доказва на подиумите. Не се заключава в размерите и обиколките. Тя не се определя от това какво обличаме.


…и да ни показват обичта си по всяко време.


Всяка сутрин заварвам в електронната си поща спам-ове, в които ме приканват да правя различни неща. Сред най-дразнещите са: да си уголемя орган, да взема кредит, да си купя стока и още по-цветно – да подсиля женската си природа, след като се включа в семинар, уебинар и какъвто-и-да-е-нар. Да подсиля какво? Или да събудя какво? Дежурно трия всичко, което не ме касае, и отминавам. Но на 8 март, докато изтривам в кошчето досадните предложения, се замислям за будността на женската си природа. И за методите, които предлагат на подобни семинари. В тях чинно и последователно се извежда идеята, че за да си намериш читав мъж, с който да добруваш, се налага да му угаждаш по рецептата на древни майсторки на съблазънта. Като хетери, гейши и куртизанки. Чудесно! Но това налага не да събудиш, а да приспиш истинската си женска природа, като станеш послушна, зависима, оглупееш и заиграеш по свирката на мъжа, който ще си намериш непременно след успешното завършване на курса. Семинари се предлагат и в пакети с пътуване в екзотична азиатска страна (за което плащаш пищно и пребогато) по стъпките на древни жрици. Мили дами, наистина ли си мислите, че се преподават успешни уроци за това как да „хванем и задържим мъж“? В името на всички хиляди жени преди нас, някои от които са горели на клади, забравете за клишираните формули! Истинската женственост е дълбоката връзка със сърцето. Тя e чувственост, свобода, сексуалност, вроден финес, доза свян, които или имате, или нямате. Женствеността е любов, грижа – за себе си и за хората, които обичаш. Тя е нежност. Тя е деликатно съчетание между детето, майката и дяволицата вътре във вас.

НИЕ ИДВАМЕ С ОСЪЗНАВАНЕТО на природната си женственост. Тя не се учи в семинари.


Жената е по мъничко дете. Тя е щура, дива, спонтанна. Понякога без грим, токчета и тесни поли, обноски, изправена коса и прическа. 

Жената е творец. Тя рисува, готви, сади цветя, зашива копче, пише стихове, пее, свири. Създава.

Жената е смела. Пазителка на огъня. Когато светът й е застрашен, тя се превръща в боец, който намира сили в смелостта на сърцето и природата си. И ще брани със зъби и нокти детето си, връзката си, дома, работата си.





Жената е шаман. Във всяка от нас има от мъдростта на древната жена, която знае как да лекува душата, да изтрие сълзи, да прегърне болката. 




ТЯ Е и мама.


Тя плаче на мъжкото рамо. Но тя знае как се вика неволята. Истинската женственост разцъфтява не само когато поплачем на неговото силно рамо. Тя извира и когато дадем проявление на своята естествена сила. Когато се научим да четем инстинктивната си природа и да черпим познание от видимите и невидимите светове на женската си психика и интуиция. Когато не се страхуваме от силата си, а я обичаме и владеем. Честит празник, дами!

Статията е публикувана в агенция "Черно море"