За вярата, следите на времето и за двата Бога

Ели Маринова

Снимки авторът

Пътепис за душата на Родопа, видяна от две любопитни очи

Ще ви направи впечатление, че в Родопите хората се поздравяват навсякъде. Независимо, че не ви познават, там ще ви срещнат с усмивка и поздрав. Така са научени. Планината нерядко показва суровото си лице в студените сезони и местните са готови да се притекат на помощ във всеки момент. Така са видели от дедите си, така правят и днес. Веднъж свикнали с това обстоятелство, всеки път ще се завръщате там като при приятели. И сами ще поздравявате. Харесвам тези хора. 

Те говорят на изключително чист български език, без значение каква е религията им и какво е потеклото им. В речта им дори забелязах остарели форми от старобългарски език, което още повече ме умилява. В Доспат възрастна жена ме попита „Мюсюлманка ли си или българка“. На поздрава ѝ „Селям алейкум“ отговорих „Добър ден“ и си побъбрихме нашироко на начина си на живот. „Българка съм, казах. И християнка. Ти каква си?“ Жената въздъхна и отвърна: „То, ние…не знам какви сме.

Ама знам, че няма два Бога де.

Един е. Само му казваме по различен начин.“ Това ме зарадва. Наистина. Приемам всички хора, без значение каква  религия изповядват. За помаците е писано много. И е спекулирано много. Вероятно сте чели версиите за насилственото им помохамеданчване по време на турското робство, както и други варианти за произхода им. Изчислих, че повече от 100 поколения (при средна репродуктивна възраст 30 години) са минали от най-масовото помохамеданчване насам. Това е достатъчно дълъг период, през който всички порядки, навици, облекло, вярвания и поведение да се вклинят дълбоко в душата на това население. Те живеят в отдалечени райони, до които достъпът е затруднен. Не е чудно, че дори и младите жени ходят със забрадки, с каквито са ходели прабабите им.

Помаците, българите мохамедани, българите мюсюлмани, торбешите… за тях дори няма официално название. Кои са все пак помаците? Със сигурност са такава група хора в нашата история, около която често витае голяма доза объркване, непознаване, функционират редица митове и много рядко отношението е адекватно. Всъщност и самото название „помаци“ не е съвсем обективно. В книгата си „Българите мохамедани“, Стоян Райчевски обяснява, че като важен извод от внимателното проследяване на всички писмени извори за българите мохамедани се налага констатацията, че те нямат единно прозвище, название или самоназвание. 

В различните географски региони, където са техните селища, те биват назовавани по различен начин. Любен Каравелов дори цитира помашка песен, която говори за родството между българи християни и мюсюлмани и общата им борба срещу турците и допълва, че „най-забележителното в песните на помаците е това, че езикът им е чист – без турски думи и без турска конструкция, звучен и съхранил повече своите старобългарски форми, нежели езикът на православните българе.'’ Феликс Каниц в книгата си от 1875 г. ‘’Дунавска България и Балканският полуостров. Исторически, географски и етнографски пътни проучвания от годините 1860-1875′’ твърди: ‘’Всяка религиозна омраза е чужда на преминалите към мохамеданството българи, нясякъде тези мюсюлмани помаци живеят в пълна хармония със своите християнски кръвни братя. Никъде не чух в местата, където живеят заедно, поне едно оплакване от някаква враждебност едни спрямо други. ‘’

Като цяло религията е вид политика не от днес, а от хиляди години. Аз мисля, че тази масова промивка заслепява хората, притъпява разума им, възползва се от слабостите и страховете им, пречи им да търсят в дълбочина отговори на големи въпроси и спира развитието им. И все пак приемам хората такива, каквито са и знам, че всеки има право да вярва в каквото иска, стига да не пречи на останалите. Това, че дядо Чимил от с. Любча не е излизал никога за всичките си 81 години от родното село и спазва всички канони на религията си, не ми пречи по никакъв начин да продължа пътя си с усмивка. Същата усмивка, с която стана, показа ни пътя, (защото се бяхме изгубили) и дори повози детето на коня, който тихо пасеше до него.

Това, че Захрие от с. Борино носи в сърцето си различна вяра от моята, не и попречи да ми подари бурканче с боров мед, приготвено от сръчните и ръце. Ей така, без да ме познава, за здраве, без да вземе пари.

Доспат, минаретата и водите

Ако стигнете до Доспат, задължително разгледайте едноименния язовир. Там сутрин и надвечер изгряват природни приказки. Пред всяка къща има планини от дървесина, приготвена за зимата. Има и дружелюбни хора, готови да те поздравят, разпитат, да си поговорят с вас. Поради стратегическото си местоположение на свързващо звено между Родопите, Беломорието и Македония, Доспат е играл важна роля през вековете.

 Не видях купол на църква. Нови и лъскави джамии има. Лично мен това обстоятелство не ми пречи. Надявам се да не обърква и живота на местните. Доспат и околностите му крият съкровени страници от историческото минало на България. Поради благоприятните планински условия, този край е бил гъсто населен още от античността от тракийските племена сатри, а в най-западните склонове на планината, граничеща с Пирин, живеели медите и даите. Край Доспат и до днес съществува местността "Даа". За живота на траките в Доспатския край, говорят и запазилите се до днес тракийски могили край с.Любча и тракийското светилище на вр. Виденица край с.Змейца.

Римският мост

В с. Любча народната памет е съхранила спомена за тракийския певец Орфей с името на местността Орфенското. Селцето е забутано в прегръдката на Родопа и трябва наистина да си готов да се потопиш в горите и, за да преживееш екопътеката, тръгваща от там. За Римското владичество над траките в този край красноречиво напомня запазилият се до днес Римски мост. Скрил в себе си вековните спомени, мостът гордо се издига над р.Караджа дере (Сърнена река). 

Еко пътеката, наречена „спортна“ започва от центъра на с. Любча, след края на селото се движи по черен път между ниви и ливади. След 25-30 мин се достига до чешма, където маршрутът се отклонява вляво по пътека, спускаща се на серпентини към долината на Осинска река. Има останки от стар каменен път водещ към моста. Продължителността на маршрута е 1,8 км, денивелацията – 180 м, а преходът от центъра на селото отнема около час. 

По пътя умиляват чешмите, съградени от християнски и мюсюлмански семейства – ей така, да се помни, да се знае добрината им. Сред скалите, в дивото има площадки със спортни уреди, маси за шах и табла на открито и тенис на маса с панорамна гледка. Смята се, че мостът е построен около 2-3-ти век, а по него са запазени надписи на латински. Заслужава си човек да поспре, да мине през моста и да усети, че и той е частица от българската история, да стане част от войските на Хан Крум и Хан Пресиан, които често минавали по него и се били за присъединяването на Родопите към българската държава през 9 в.

Девин

Избрахме Девин заради близостта му с интересни екопътеки. Намира се близо до Чепеларе и Пампорово. Градът е разположен в долината на река Въча в Родопите. В областта са открити различни палеолитни находища отпреди 30 000 години. В края на XIV в. пр. н. е. днешния град Девин е бил обитаван от тракийски племена, за които свидетелстват многобройните тракийски могили, селища и крепост. Край Девин има изобилие от природни обекти и забележителности - ждрела, пещери, скални образувания, защитени местности и природни резервати. Интересни забележителности в района са: Триградското ждрело, Дяволското гърло и Ягодинската пещера; местностите: Лесичево, Амзово, Извора, Струилица, Римския Кемеров мост, скалният феномен Слонът. От юли, тази година в Девин има уникален аквапарк с минерална вода, в която може да забравите за времето.

„От Батак съм, чичо…“

Още до табелата „Батак“ започнах да плача.Тихо. Гледах през прозореца на колата и преглъщах сълзите, за да не вижда 5-годишната ми дъщеря, че сърцето ми се раздира на парчета. Така е  при всяко идване в историческия ни градец. В църквата „Света Неделя“ вече хлипах и тя все пак разбра и ме попита защо плача. Ами не можех да и кажа защо. Тя ще научи някой ден. Но  не и на 5 години. Не бива. Застана пред постамента с човешки черепи и ме попита „Какво е това, мамо?“. И това не можех да и кажа. Не помня какво измънках. Бях заета с това да преглъщам възможно най-тихо буцата в гърлото си. 

Знаем, че Баташкото клане е най-драматичното събитие в българската история. Извършено е от османски башибозук от съседните помашки села под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той е осъден и изпратен на заточение в Диарбекир, но по-късно е помилван от султан Абдул Хамид II. Според различни източници, в селото са избити между 1400 и 5000 души. Сред тях са мъже, жени и деца. В хода на въстанието църквата „Света Неделя“ се превръща в последната крепост на разбунтувалите се жители на Батак. 

За да принуди жителите на Батак да се предадат, врагът пускал пълни с пчели кошери и запалена слама с газ. Много от хората в църквата загинали заради недостиг на кислород. Поради липсата на вода, майки копали с голи ръце, за да намерят подпочвена вода. Барикадиралите се вътре използвали зехтина от кандилата и кръвта на изкланите. Кървавият и варварски акт кара дори и Европа да настръхне. Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“, заедно с репортажите на Макгахан във вестник „Дейли Нюз“, са един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година.

От Батак си тръгнах в пълно мълчание. Всеки път си тръгвам в тишина.

Родопи мили! Зелени и тихи Родопи, какво ли сте видели и какво още ще видите през времето?! Ние сме само гости. Идваме, надникваме през прозореца на живота и отминаваме. След нас ще дойдат други. И каквото и да е било, нека идващите утре живеят в мир и любов. Така е редно. В зелената люлка на тази свещена земя така е писано да бъде.

Към 1 част от пътеписа:http://eliprolet.blogspot.bg/2017/09/