събота, юли 31, 2010

Фотобой до Хърватска и назад - 2












Шибеник. Разбрахме се да не правим асоциаии с името на роден език. ШибЕни са само собствените ни шовинистични изцепки, че сме върха на гостоприемството и обслужването. Нищо като подобно. Тук е друг свят. С друга култура. Целунат от бреговете на тюркоазеното Адриатическо море, градецът е старателно изметен до последната прашинка със съзнанието на едни модерни сървременни туристически хора, които знаят как да посрещат гости. Знаят как да обслужват, как да пазят своето, но и да бранят спокойствието на преминаващите странници. 
Очаквах поне тук таме за вкус пиян като свиня турист, някоя счупена бутилчица, пакетче от чипс във водата, шише минерална вода по пейките, шумна компания, недвусмислени намеци на почерпен чичо папардак. Няма. Бяло, спретнато и тихо. С изобилие от бели яхти и кокетни платноходи. Не идеализирам под общ знаменател туристите – нека не остана неразбрана! Който си е прасе по рождение, спокойно би проявил възпитанието си на воля, но само и единствено ако има условия за това. Ако има почва за клепане и пиянски метаморфози. Тук просто няма среда за групова турсистическа простащина.
А този цвят на водата! Като художник често използвам тюрокоаз. Но да си призная, мислех, че той реално не същетвува във воден басейн. Идете по бреговете на Адриатика – там всичко е наситено синьо-зелено. Варовиковата бяла основа по дъното и специфичните минерали са основната причина този цвят да грее по своя ослепителен начин.
Кухнята на братята западни славяни е почти като нашата, като изключим супите, които дружно определихме като топла минерална водица в чиния. Бива. Вечерната разходка тук е нещо като сладичкия гъдел на една хармонична романтика. Не искам да спя. А сладурестата компания на пеещи и свирещи с китари тийнейджъри ме връща в собственото ми безгрижно детство, когато нямахме време да мислим – бедни ли сме, еднакви ли сме, имаме ли хляб, покрив и спокойствие да вярваме в хубавото си утре. Кога младежите у нас престанаха да свирят на китари по площадите и влязоха в МОЛ-овете, за да надцакват крехката си прохождаща снобария?
Време за слети устни, любов, преплетени пръсти, хладно питие и море...Сън. На другия ден – панорамно щракане из околностите на градеца. Катедрала от 15 век, изкачване, живописна Римска архитектура, разюздани фотографи в  стихията си, душевен оргазъм с фотоапарати. Красиво, субтропично, спечено от жега. Както в Италия, хората си живеят в старинните  сградици от преди 6 века и хич пет пари не дават, че нямат изолация, алуминиева дограма, климатик и сателитни чинии. Път към Сплит – втория по големина град в Хърватска. Маранята във въздуха се реже на кубчета. Няма значение колко разсъблечен си – тя се завира старателно и в най-задръстените ти пори и те кара да искаш да се бухнеш в синьозелените прохладни води на градското крайбрежие. 
А  там цвърчат хиляди хора в небивал летен екстаз. Плажове, разбира се, няма. Хърватска няма плажни ивици, има каменисти малки зони, на които да си сложиш що-годе хавлията и да се бухнеш във водата. Но не би. Програмата е да ходим да видим замъка на Диоклециан. Хубаво. Жега. Вадичките пот започват палава игра на гонешка по слепоочията и по гърба ми. Палми и море от цветя из целия град. Красота. Успявам да им се порадвам с половин мозък. Другата половина се бори да не колабира. Жега. Море. Мореееее. Искам море. Иска го всичкото население от групата ни. Интересен замък. При това – изцяло запазен и под егидата на ЮНЕСКО. 
Е, османлиите не са имали творческия размах да наложат башибозушкия си маниер чак тук, досами Централна Европа. Ха, докато бяла сладуреста славянка ексурзовод ни изнася беседа за Замъка и Диоклециановото потекло, с веселие забелязваме, че по всички дворцови стени щедро се веят...гащи. Да, да кюлотите на баби, потниците на чичовци и още разнообразни битови текстилни артикули. Че живеят все още хора в замъка – знаехме, но че имат свободата да си провесват гащите от стените на двореца, не подозирахме. Пуста журналистическа природа, пусто сърце юнашко на радиоводеща трае ли си да мълчи – срам, не срам, питам аз що е то „две в едно” - замък и гащи? Екскурзоводката естествено не е вчерашна, свикнала е да чува този въпрос в различни нюанси и скорострелно ни обяснява, че  ЮНЕСКО може да предложи на наследниците на императора да реставрира домовете им-културни паметници, да им предложи да ги обезщети с други домове ако се изнесат, но не и да им налага къде да си простират гащите. Мда. ДОбро дОшли на Болкане! 
Вътре, освен осезаемия почерк на Римската империя, навсякъде царува позната заигравка между старинА и бит пазар. Моля, не плюйте родния Несебър и не го вадете от никакви списъци за културно-историческо наследство! Бит пазара, пастмасовто море от кич и масовка е навсякъде по улиците на замъка. Бизнес. На когото му пречи – да не влиза. На мен – не. Пипаме кракA на бронзовата статуя на някакъв Косчей великолепни (така и не разбрах чия е статуята) с надеждата да ни изпълни желание. Да бе, да! Излъскан му е палеца от пипане, завалията. 
Преданието намирисва на великогръцкия турсистически измамен прийом – „на този мост е поседнала богиня Атина, онзи камък е докоснат от Аполон, пипай и плащай”. Знам, че си е легенда, ама и аз пипам крак на Косчей. Нали надеждата умирала последна...Аз си помня желанието, ще проверя дали действа. Разходки, беседи, заговорвам продавач на „картини”, който за малко да ме убеди, че щампованите шарени боклучета са изкуство. И защо ми трябваше да го заговоряяяя. Тук е преломният момент, в който с Тони се изгубваме. Кой да чуе къде и в колко е срещата на групата след края на разходката? Нямаме включен роуминг, в чужбина сме, не знаем къде са другите. Но сме спокойни. Сядаме и чакаме да мине познато лице. През това време обаче ставаме неволни свидетели на интересна церемония - възстановка на императорското посещение на Диоклециан, жена му и царедворците сред народа. 
Ave, Cezare, moraturi te salutant! (Поздрав за теб, Цезаре, отиващите на смърт те поздравяват). Аве, аве. Отива си Цезар, ама ние сме си все така изгубени. Ноо не се плашим. Ние можем да четем страниците на собствената си интуиция и знаем, че няма да ни се случи нищо лошо. Биволското спокойствие на две сродни души си блуждае докато търсим телефон наоколо. Намираме начин да се присъединим към групата, част от която дори не знае, че сме се изгубили. Всичко е наред, няма припаднали и тръшнати, няма истерии. Ключов момент: в случай като този мислИ с ряпата на раменете си! Автобус. 
Потегляме към обещаното половинчасово къпане в Адриатическо море. Мореееееееееееееее.
Ели Маринова

четвъртък, юли 29, 2010

Фотобой до Хърватска и назад - 1 част

Изречен от цветущата уста на Ели Маринова 

Всички пътища водят към....там, където ти стиска да поискаш да отидеш. Този пътепис започва с ритуалното издърпване на ухото – не въздишай по пътешествие, седейки си у дома пред телевизора, посмей да последваш мечтата си. Сега! За Хърватска знаех, че е бивша югославска република, че хората там са „братови словяне” и че „май имаха някакъв излаз на море”. И толкова. А веруюто на нашего брата  югославянин, съдейки по популярната музика и  филми е „да ядемо, пиемо и да волемо жЕни”. Пътуването започва от Руски паметник, лек дъждец за попътна атмосфера, непознати физиономии и купища фотоапарати. Ще пресичам границата през Калотина за първи път. Добре, че беше сумрак, та да не видя свидните чутовни пейзажи на изхода на родината попътьом за Европа. 
ДОбро дОшли в Сръбско! Виж ти, виж тиии, даже никой не се заяжда на границата като едно време. А! Къде са ви дупките, бе хора? Поне едно гето ей така за цвят да бяхте сложили тук таме. Впрочем, тази Сърбия онази, същата, бомбардираната само преди няколко години ли е? Нали не бъркам нещо? Щото магистралите са с конец опъвани досами Мюнхена града голяма, пътните такси са модерно и по европейски организирани, а в спретнатите лъскави и чисти бензиностанции на всеки 10  минути по пътя предлагат от баня и биде, до места за преобуване на бебенца. Не се изхвърлям, с очите си видях. Сутринта минахме сърбо-хърватската граница с деликатното уточнение, че ако на някого много му се прииска оттук нататък да си хвърли фаса на улицата или пакетчето от солети в морето, да вземе да се самообеси ритуално още преди да е прекрачил границата на една нова модерна европейска Хърватия. Хлъц! Ке я видим. Право напред, столицата Загреб остава вдясно като пътен знак. И правилно. Истинските неща и цивилизациите най-вече се случват далеч от столиците и почти винаги – до вода (за справки – чичо Хемингуей - „Старецът и морето”). Още часове път. Започвам да усещам, че ми расте опашка от кибиченето в автобуса. Утро. Риека. Както не е трудно да се сетим, означева „река”.  Голям градец за мащабите на Хърватска на брега на Адриатическо море.  
С изненада вдишвам обстоятелството, че сме дошли в субтропическия пояс. Влагата и жегата са се наговорили да ми срастнат всичките налични парцали за задника. Време за снимки – час. 30 надъхани фотографи се юрват на лов за красоти. А, да не объркахме държавите нещо?! Та това си е чиста Средна Италия и бога ми, всичко – от архитектурата, до сладкия усмихнат бит на една спокойна нация, събудена за новия ден, напомня за Ботуша. Мдаа, знаели хората кого да си изберат за съседи. Подозирах, че близостта с цивилизованите европейски държави ще е оставила своя отпечатък, но да наподобява досущ наследница на Римската империя, това си бе изненада за мен. Умно бе решението на водачите ни от „Земела” да не се върнем по магистралата, а по живописната Адриатическа Ривиера.
Нека да направя уточнението, че Хърватска не е 100%-ов земен Рай до последната камъчка. Изключая няколко безумно красиви местности в близост до вода, тя има и безкрайни, скучни, варовикови, каменисти пейзажи с ниска иглолистна растителност и никаква възможност да изпросиш от тези райони и шепа използваема земя за посев. Но пък местенцата, които обикалят Адриатика, както и обилно снабдените с езера земи, са си чиста порта към Райските покои на Земята. Цветята тук са цели планини.
Тръгваме по крайбрежието. Ами сега? Вие пътували ли сте с 30 луди фотографи, жадни да уловят красотата с оптическото си снаряжение и да го споделят със света? Започва се лудо щракане от прозореца на чутовни природни гледки и още по-лудо мърморене от типа на „то това на нищо не прилича сега, тук трябваше да спре шофьора...и тук...и тук..абе спри бе...виж какъв залив..олеее...изтървах тая гледка, ще умра от яд”. Смях за сеирджиите нефотографи. Е, спира шофьорът, какво да ни прави (Асен или Петър – един от двамата, не помня кой, ама все цар).  И се започва луда гонитба за удобна позиция. Ще рече човек, че има само едно едничко възможно място за снимане на залива. Щрак. Път. Островите Крък, Раб и Паг, Велебитски залив. Скрито желание да крещиш от благословията да си тук и сега, за да видиш толкова много хубост на едно място. От очите на всички творци вали красота.
Пристигаме в Кръка. Едничкото, което знам, че има някакви водопади. Някакви лиии? Това е изумителен воден комплекс от водопади, рекички, гора, безброй летящи и плуващи гадинки и пъргава речна риба. И етнографски комплекс от типа на нашия „Етър”. Това последното са имали честта да го мярнат с половин око няколко случайно изгубени хора от групата. Оказа се, че времето за снимки е крайно недостатъчно, за да се обходят и снимат най-интересните водоскоци. Нищо де – колкото, толкова. Няма да се женим за гората, аз съм благодарна на шанса да се докосна до този зашеметителен рай и отказвам инатлийски да се включа в груповото мърморене за недостига на време. 
Хвърлям стотинки във водата, за да се върна пак. Измисляме нова дисциплина спортно снимане – фотобой. Да не забравим да я патентоваме у дома! Първите двама сладури от групата, родом от Стара загора и Хасково се изгубват. Тичане, адреналин, питане, пот, лек уплах и всички пак на път. Да, определено това на под-кръстната ми кост май е опашка. От седене. Еко тоалетна по пътя. Тръгваме без Янко. За да е интересно. Скоро усещаме липсата му и шофьорът тръгва на задна скорост по магистралата. С веселие установяваме, че „гърмяният заек” Янко не само не се е уплашил, ами за минута си намерил приятели и с кола е по следите на автобуса. Прибираме си го. Един съвет: никога, никога, никога не напускайте родината без да активирате роуминга на мобилния си телефон. Няма да обеднеете, а ще си спестите купища потенциални нелепици. Път. Кой дремал, дремал. ДОбро дОшли в Шибеник! Дотук с лингвистичните асоциации на роден език! Чуквам 36 астрономически часа път от Варна до Шибенишката ни първа вечерна спирка. Ааалелуя! 
Към 2 част на пътеписа:
Към 3 част от пътеписа:
  Ще пиша още, разбира се...

вторник, юли 06, 2010

След теб

След теб е хладината на морето, жарта на огъня, докосването на всемира, след теб е Цялост. И за да остана цяла, няма да опитвам да обясня емоциите си. Ти - също. Да изживеем всичко силно, запазвайки това, което сме почувствали като дар от Бога. Най-сигурният начин да унищожиш моста между видимото и невидимото е, като    се опиташ да обясниш чувствата си.
           







Чувствата и емоциите са диви коне и аз зная,че разумът никога не може да ги овладее напълно.