вторник, юли 19, 2011

Златна ли е Златна Прага (2)


Без документи, пари, телефон в чужда столица

Одисеята започва. С откраднати документи, шофьорска книжка, банкови карти, пари и телефон в непозната Прага. С домакини, които вече  не искат гости. Сами. Посолство. Полиция, рапорти на английски език, глоби, тичане самички с Пепи в дъжда, разправии, страх. Митя май е имал проблеми с полицията и властите, защото се покрива. 

Звън на вратата на българското посолство в Прага.
Позаспало чичЕ пита мързеливо: Ааааало, кой?
Аз: Добър ден, български граждани сме, откраднаха ни документите, идваме за съдействие.
Той: тъъъй ли(мляска), и кво да направим сега кат са ви ги откраднали?
Предвкусвам мъжка битка. Още нищо не знам. Влизаме. Служителката ни обяснява, че удоволствието да се сдобием с пасавани (временни паспорти за прибиране в България) ще ни струва колкото всичката ми рода, плюс стадион „Васил Левски” и НДК взети заедно. Защото всичките ми не-откраднати налични пари бяха 210 евро. И трябваше да ги дам до стотинка там. След много питане (журналист, какво да ме правиш, професия) разбирам, че е нужно разрешение от България за издаване на нови документи и за един час в Прага в посолството могат да ни ги изготвят. 
Процедурата отнемала обаче официално от 3 до 5 дни. При спешни случаи, може да се сдобием с тях за един следобед. Плащам. Оставаме без пукната крона. Сами. Съвсем сами. Митя ни хвърля багажа по време на уречна среща на пъпа на Прага. Не ще вече гости човекът. Какви индивиди сме се извъдили ние – искаме да ползваме благини като бельо, чаршаф, възглавница, сапун, шампоан и паста за зъби- ааааама-ха и недодялани гражданя. Не ще такива гости той. Другичко си е да понасмръдваш, да опъваш ходила денонощно по площадите на големия град, да поспиваш по пейките, да попушваш тревица (това последното само го подозирам). 
Поне склонява човекът на негово име да получа спешен превод с Уестърн юнион, изпратен ми от моя приятелка от България. Което не може да му се отрече. Иначе загивахме прави.

Ден втори в посолството – няма разрешение от България. Хлипам. Обяснявам на служителката, че при нас нещата са ескалирали, на улицата сме. Питам, полузадавена от отчаяние - ако майка с дете, поданици на европейска държава, потропали за помощ в посолството, почти без пари в непозната столица не са спешен случай – какво за Бога трябва да е спешно?! Жената мига и обяснява, че е сторила всичко нужно. Попитвам се наум и установявам, че моят бяс не е срещу нея и заспалия чичо портиер, а срещу скапаната ни, умряла (ама умряла някъде преди 20 години) система и тежка бюрокрация. Казвам – ама ние няма къде да спим. Женицата чинно ни обяснява, че може да ни предложи приют за бездомници.
- Мо...моля????!!! Приют за какво?
- Ами за бездомници, ама там имало наркомани и престъпници.
Е, честно, не вярвам на ушите си. Дали българското посолство в европейска Чехия не разполага с резервни варианти за много сгазили лука българи? Това предстои да запитам скоро външния министър. Сготвила съм му очарователни въпроси от типа на: Г-н министър, вие в приют за бездомни спал ли сте? И: От чий джоб идват заплатите и поддръжката на посолствата ни в чужбина? И разни такива веселби, ще импровизирам.

Наемам хостел. Приятен, чист, приветлив, Пепи грейва от щастие и даже се кефи на Златна Прага. Нощем. Принцеса. Капризна жена е този град. Всеки ден вали, пече, пак вали...На третия ден си получаваме заветните пасавани и след 30 часов път с микробус и автобус, се прибираме. Почти целуваме българската родна варненска земя. Ботев, Ботеееевввв... разбирам те, човече безсмъртни. В друго време и в друг свят, ама те разбирам.

Как усетих пражани (жителите на Прага де)? Сдържани хора, необщителни, неготови да се притекат на помощ, неуслужливи. Не обичат чужденците. 
Докато търсехме с детето къде да развалим дребни 100 крони, за да се снимаме за пасаван, попитахме в повече от 10 магазинчета за дребни сувенири, сладкиши и вестници – отвсякъде ни отрязаха категорично, че не били чейндж-бюро. Умноватите чехи не са се сетили да сложат канал в банята си. Къпят се легнали, седнали или прави, но във ваната. Всички. Да не си помислите, че в Праг-а има праг под вратите. Няма. Така, че ако не забележиш липсата на сифон в банята, водата може да цъфне триумфално в кухнята, от никого необезпокоена, минавайки под вратата. Детайл.

Прекрасна столица иначе. Пълна с верига кафенета, в които срещу една напитка можеш цял ден да си работиш на лаптоп с безплатен интернет (каквото и правехме часове наред). Все пак лаптопът бе единствената ни връзка със света.

Зоопаркът на Прага е изумителна паралелна вселена, която трябва да видите ако се докоснете до този град. Прилича на Будапещенския (по мои бегли спомени от ученическите години). Няма нищо общо със затвора за животни, който представляват зоопарковете в България. Вземете си цял ден почивка и суха храна. Умни хора, обичащи животните са го построили. 
Площта му е колкото цяло селище, а междинните кътове за отдих, напитки и беседки под дебела сянка са си цял празник за уморения посетител. Да, има и места, на които усещаш стегнатото сърце на затвореното животинче със сякаш внезапно предал се невидим импулс към теб самия. Но повечето домове на животните са почти точно копие на естествената среда, която обитават. Батерията на фотоапарата ми, разбира се, падна на втората минута след като  влязохме и най-тъпагьозесто и нагло отказа да ми пусне акумулиран ток за повече от два вида животни. Здраве да е. Това, което видяхме с Пепи, остана завинаги като усещане и почуда, като поклон пред най-големия творец - великата Майка-природа.

Успяхме да заобичаме наша си градинка, хранехме гълъби и лебеди от ръцете си. Пепи изпохрани всичкия пернат добитък на Прага с български бисквити и от очичките му валеше любов и добрина. На талази. А аз, гледайки го, почти забравях за суровата попара, която имахме да сърбаме. На тази космополитна площадка на пъпа на Прага се събираше множество от цял свят. Сякаш беше мини модел на планетата. Чухме серенади, видяхме бой, щастливи старци, разцъфнали девойчета, просяци, файтони, любещи се гълъби, пияница, който пееше почти без грешка химна на СССР, наблягайки на Велииииикая РусЬЬЬ. Абе...пъстър калейдоскоп от човешки съдби. 
Седиш като наблюдател, премигваш и пред погледа ти се реят микро-вселени.

За пазарно – сувенирното лице на печалбарска Прага – какво да говоря. Всяка уважаваща себе си столица, си сътрудничи с почти безспирния конвейр на китайската евтина трудова ръка. За да стигнат за всички туристи каледнари, картички, магнити за хладилник „Прага”, чаши ”Прага”, тениски „Praga – drinking team” и още чудеса от Прага, произведени в Китай.

Ще дойда пак, Прага. Ще дойда някой ден, за да те разгледам на спокойствие, защото не съм злопаметна и защото съм родена със светлина в душата, мога да виждам и запомням доброто и красивото. Но идвайки, ще съм по-мъдра и няма да разчитам на полупознати лумпени, представили се за „приятели”. Ще дойда и ще ти се радвам, ще снимам и ще танцувам под дъжда, ще давам пак трохи на гълъбите от дланта си, ще посядам по топлите ти площади и ще гледам с усмивка целувките на влюбените по улиците и мостовете ти.

П.П. Благодаря от сърце на моята Приятелка, която ни спаси с паричен превод! Обичам те!

Още П.П. От Прага насам деля приятелите си на такива, които ми пожелаха: „приятен път, да се върнете живи и здрави!” и на приятели в графА „и други”.
Ели Маринова











Към 1 част от пътеписа:

събота, юли 09, 2011

Златна ли е Златна Прага? (1)

Никак не е лесно да си роден авантюрист,майка му и мечка! Ама никак. Очевидно последната орисница, която е цъфнала над мен по време на раждането ми е била пияна и вързана, щото да е зажадняла за летеж по чужбинските царства и господарства. Та тя ме е нарекла да съм доверчиво същество с таралеж в гащите и приключение в очите.

Всичко започва с дву-годишна покана за фото-ваканция в Чехия, Прага. На която чинно отказвам две години. 
Защото Я пари нямам, я не са ми много проверени домакините, я вятъра духал отзад напред или слънцето изгрявало от другата страна. До прекрасния момент, в който нагъл батко от туристическа агенция предлага в школото на сина ми (Пепи) да организира пътешествие до Европа на 8-мокласните френско говорящи хлапета за по 2 бона на човек. 2 000 лв?! Алоооо, майка му и баща му да не са с вуйчо-реститут в Америка? Как се изкарват 2 бона?
Та, в сюблимния момент на отчаяние, приемам двугодишната покана за Прага за мен и Пепи. Пляс – два самолетни билета лоу кост (ниско тарифни) и пляс – пред нас са блеснали житааа-ааа-та...ще ходим на фото-ваканция. Хем детко ще види пустата чужбина, хем аз  ще се наснимам от душа.
Малко пари, малко багаж, документи, телефон, банкови карти и летим за Прага полуголи и боси след 30 градусова жега във Варна. Пристигаме. В Прага пингвини официално се стягат за голямото плаване, студ, дъжд, 10 градуса. Е, преживява се. Домакините все още хилнати. Коптор. Мизерия кашля от стените, тепърва ще се запознаваме с неща като сапун, шампоан и чаршафи, които мъкна за срам на срамотиите. Преглъщаме. Цял ден трамбоваме като римски пехотинци в дъжда и след първата проявена умора, домакинът Митя се вкисва,  втасва и добива поглед на престояло 2 години тесто в хладилника.
 Не сте дошли да си почивате – казва, ще ходим и точка. Оттам се почва с омерзението и досадата, проявени от Митя по недостоен начин, граничещ с откровеното ми съмнение, че този човек се друса тайно в градинките. А може би е избягал от лудницата персонаж?!
Спим някак си, детко се замечтава за България, щото Прага може да е златна, но очи да видиш златото и можеш да имаш само когато си заобиколен от спокойствие, любов, приятелско отношение, сигурност и свобода. Нито Пепи, нито аз го почувствахме. Митя излудява и прави опити да се държи като старшина в несъстоялата се житейска казарма на жалкия си животец. Аз, разбира се, не му позволявам. Допускам, че този човек никога не е бил прегръщан. Допускам го, без да се заклевам. Не искам да се правя на психолог, тепърва имам да ям кофи с вълшебства.

Обмислям да излезем на хостел и да взема по-ранни билети за самолет, нищо, че нашите за връщане ще изгорят. Но какво  мислиш, какво става...Втора вечер. 23.00 ч. Снимам изумителна готическа катедрала. Естествено си изгубвам ума. За 1-2 минути невнимание изгубваме и спокойствието, и свободата си. Открадват ни чантичката на фотоапарата с всички документи, шофьорска книжка, банкови карти, пари и телефон. Всичко. За миг. Видях ужаса в очите на детето, защото нямах огледало, за да го видя в моите. Митя блее на съседната пейка, твърди, че е видял крадеца в момента на кражбата и дори си признава, че му е завидял, че оня първи си е намерил плячка. Твърди и че не знаел, че това е нашата чантичка. Други хора няма.

Сами, в чужда столица, без документи и телефон, с вкиснати домакини. Кисели защото не се хванахме да играем по гайдата им и по режима им. Да вия и нареждам – няма смисъл. Да рева – кой ще ме чуе? Да търся крадеца? Това е като да гоня вятъра. Похлипвам, леко излудяла. Усещам се, че детко на мен разчита, аз съм му опората. Вземам се в ръце. Спим в коптора и не си говорим с домакините, не ни щат вече. Били сме твърде претенциозни щом ползваме баня, мием се и си перем дрехите. С две думи – не сме от тяхната порода лумпени. Да не сте посмяли да ме питате на глас – що щеш на гости в недотам познати хора, защото аз вече съм си изяла ушите от яд.

Малко за Прага. Ами златна е. Наистина е златна. Аз съм човек, способен да отскочи встрани от себе си (допускам, че е от близнашката ми природа) и да види случващото се отстрани. Да оставим неудачите, ужаса от преживяното, дъжда, страха и омерзението от една негостоприемна среда на луди домакини. Изумителна столица. Тежка, значима, светла, приветлива, космополитна. Град с традиции, в който всеки камък си тежи на мястото. Всяка тухла, преди да бъде построена, е обмислена и поставена с вкус и на място. Без олющени фасади, без многостилие, кич и сивота. Дисциплина. Подреденост. Стил. История, напомняща дискретно за себе си от всякъде. 
Огрооооомни междублокови пространства. Ама огромни. С паркове и водоскоци между блоковете. Чист релсов транспорт (почти само релсов). Не бих упрекнала местното население като крадливо, защото в Прага сноват мафии и бандюги от цял свят. Изключително висока престъпност. На едно от първите места след Сицилия и Москва. Подземен свят, за който се носят легенди.
Отвратителна храна. Как си дефилират стройни и елегантни тези чехкини, захапали по един мазен ходдог с наденица, така и не разбрах. От всеки втори ъгъл на града наднича павилион за бързо хранене с десетки мазни гадости от месо в черво. Масово.

Одисеята започва. За нея – във втора част от пътеписа.Вижте 2 част тук:
http://eliprolet.blogspot.com/2011/07/2.html
Ели Маринова

понеделник, юни 13, 2011

Георги Тошев: Никога няма да се начудя на тази умореност да рискуваш. Хора, пътувайте!

Интервю на Ели Маринова с Георги Тошев

Ели Маринова: На мен лично ми липсва виртуалната разходка, която правехте в търсене на „другата България”. Наясно съм, че проектът, който представляваше това предаване приключи. Ще го подновите ли някога и ако не – върху каква нова идея работите?

Георги Тошев: Не, няма да го подновя. Аз съм човек, който изчерпва форматите докрай. Вярно, че „Другата България” бе най-представителният ми проект. Аз продължих да пътувам и след него с новата поредица – „Непознатите”. Третият сезон започва от октомври, а от средата на юли започва повторение на епизодите с Наум Шопов, с Фрида от АББА, с Ал Бано, филмът, който направихме за 70 годишнината на Емил Димитров, филм за фламенкото. Смятам, че „Непознатите” като формат ми дава много повече възможности да откривам познати и непознати личности и да разказвам истории, които на мен са ми любопитни. Журналистиката е голяма краста и съм много щастлив, че това ми се случва. Но в момента съм в период, в който много егоистично гледам на проектите си. Ако нещо ми е много интересно, го правя. Защото журналистиката нито ме храни, нито е заниманието (особено в България), което е борбата ми „на живот и смърт”. Журналистиката е едно забавление, което е пътешествие на духа. Смятам, че публиката днес очаква да и се разказват истории, да и се показват личности, които невинаги шестват по първите страници на новините. Харесва ми този изследователски дух на журналистиката,  доколкото е възможен, доколкото ми се отдава на мен, доколкото в България  представлява нещо за хората, с които аз търся контакт. Аз получавам много откази, особено от известни хора и от техните агенти най-вече. Но не се отказвам.

Е. Маринова: Издайте няколко тайни от новия сезон на предаването...

Г.Тошев: В новия сезон на „Непознатите” ще има и Кустурица, и тайния син на  Салвадор Дали и Гала, който открих край Рим, както и пътя на бедуините. Ще видите пътешествие с бедуини в Оман, Христо Мутавчиев. Няма да издавам повече. Получих много упреци за Албена и Максим, но двойно повече бяха адмирациите, защото да се вгледаш в личната драма, в обръщането на един човешки живот е много повече от това да понесеш обидите и незаслужените обвинения,  че си адвокат на този или онзи. Аз не съм адвокат, аз съм там, където има въпроси, които искам да задам и техните отговори живо ме интересуват. Благодаря на бТВ, че продължава да ме провокира, както и на зрителите. 

Е. Маринова: У вас се открояват мениджърски черти за управление на голяма медия. Имате ли такива амбиции?

Г.Тошев: България има различна публика и въпросът е тя да бъде откривана и задоволявана. Нищо не е за всеки. И в това, да предложиш многообразието на собствената си програма, различните гледни точки, е голямото умение да програмираш , да създаваш една медия. В момента правя опити в ръководенето на една медия - списание „Макс”. Това не е мащаб – както да се ръководи и да се участва в управлението на една телевизия, но много скоро ще кажа „да” и сигурно след време бих се занимавал и с това. Смятам, че ситуирането на интересните неща е въпрос на изключително дълбоко проучване в необходимостите на хората. И пак опираме до това вглеждане, което е в основата на нашето занимание – да се вгледаш в човека, да го усетиш, да видиш интереса му. А вече най-високото майсторство е да създадеш интерес в него, да го провокираш, да го образоваш, да го направиш по-витален. И по този начин живота му няма да е затънал само в бита, в живота му ще се случват други неща и дай боже медията да е този провокатор.

Е. Маринова: Пътуването помогна ли ви да намерите себе си?

Г.Тошев: И да, и не. Намираш се, после пак се изгубваш.Пътуването ми помогна да бъда по-спокоен. Сега вече знам какво съм, къде съм, какво искам да направя. Пътуването е дистанция. Аз се чувствам много добре в България, защото не живея непрекъснато в нея. Всяко завръщане е опит да проверя себе си, близките си хора, да се сблъскам с хората, които не ме обичат. Но пък това е едно гранично живеене, което лично мен ме ограмотява. Така, че пожелавам на всички да пътуват, не е невъзможно. Дори напускането на мястото, където живееш, напускането извън града или селището, в което живееш, излизането от собствената ти уседналост е вече въпрос на някакъв вид събуждане.  В този смисъл, радвам се, че младите хора днес са по-будни днес, отколкото съм бил аз на техните години.

Е. Маринова: Какво бихте казал на пътешественическата душа, която жадува да пътува, но заради баналности от типа на „нямам пари да пътувам сега” си седят у дома с години и хващат корени?

Г.Тошев: Пътуването не е само физическо преместване. То е и любопитство. Аз съм имал дълги периоди в различни точки на света, в които не съм имал пари. Бил съм затворен буквално в една стая, без Интернет. Ходенето по улиците също е пътешествие. Когато аз съм депресиран или разочарован, не си седя в къщи, не се изолирам от другите, аз тръгвам. Тръгвам по улиците, срещам хора. Светът навън ме зарежда, светът навътре в мен ми е интересен, но недостатъчен, за да преодолея тъжните моменти. Излизането навън е като метафора – и буквално много важно за човек. Една приятелка ми каза – отивам в Слънчев бряг, ще похарча 2000 лв. С 2000 лева ти може да видиш такива места по света! Никога няма да се начудя на тази умореност да рискуваш, и то от млади хора. „Ама аз не говоря езика, не познавам там никого и пр.”. Пъувайте! Пътувайте, винаги може да се оправите. Не е въпрос на пари, пътуването е желание.