неделя, септември 27, 2015

Портата на Ориента - 2


Когато малките ми детски пръсти свиреха Турския марш преди (струва ми се) две-три епохи, все още се чудех от къде това вдъхновение у Моцарт за такова гениално произведение, посветено на нещо, което го е боднало...в Турция. Че паднаха няколко дебели бариери и предразсъдъци вътре в мен относно тази страна, паднаха. Но аз съм голямо момиче. Мисля, че знам къде е тънката червена линия между ненужната, вековно вкоренена омраза и също толкова ненужното величаене на една чужда земя. Отидох да видя не толкова Турция, а Цариград. И мисля, че го видях с бистър поглед. Със светлина дойдох, светлина видях.
 










Като морско чедо, нещо силно ме влечеше долу до водата на Босфора. Накъдето и да поемех още през първия ден, все нещо ме дърпаше към брега. Трябваше да го видя, пипна, да потопя крака, да полежа по камъните му, да вдишам аромата му. Реех поглед през безкрайните минарета и поток от хора и бързах към морето.
 
Истанбул няма пясъчна ивица и жителите му не могат да си организират в класическия смисъл на думата „плаж”. Но не липсват ентусиасти, обичащи морето и слънчевите бани, особено в ласкавите дни на ранната златна есен. Познайте какви! Мъже, разбира се. Могат да бъдат видени и влюбени двойки, които си правят селфи или просто съзерцават водата. Жените – добре завити в плат.










Мъжете. Пусто фотографско око – защо да не се завре сред камънаците и интересните плажуващи. На една страна – рибари, другаде - размекнати насред палатков лагер от импровизиран найлон чичовци, трети – докато хранят дузина гладни котки с риба. Не мога да опиша съвсем точно любопитните погледи на турските мъже – млади и стари към чуждите туристки.


Усетих едно неописуемо любопитство по време на целия си престой в Цариград. Да, малко почуда, малко желание и доста голяма доза недоумение. Това виждах навсякъде в погледите на мъжете на този град. От уважение към културата им, а и заради удобство предпочетох да си забравя в България късите роклички и разголени потници. Предполагам, мюсюлманките избягват да гледат чужд мъж в очите. Аз нямам такива скрупули и си зяпах откровено. И срещах усмивка. Някъде ми махаха с ръка млади бръснари от близкия салон, другаде откровено дискутирахме различия със сервитьори (само и единствено мъже - навсякъде).


Имаше симпатяги – улични търговци, които с радост позираха за снимка, след като така или иначе ставаше ясно, че големият висящ фотоапарат на врата ми не е гердан. Аз не мисля, че тези млади момчета си дават сметка откога и откъде датира навика на жените им да ходят покрити. Едва ли някой ги е питал дали наистина искат това да продължава и днес. Така са ги възпитали у дома и точка. И може би само бъдещето (ама доста далечното) ще покаже дали светските порядки и освободеност на човешкия дух ще накара тези хора да съблекат излишния плат от жените си.

Фереджетата. Ще бъда по-деликатна в пътеписа, отколкото съм по принцип в отношението си към забрадките. Убедих се, че покривалата на жените по улиците на Истанбул са различни. Както и хората. Има бурки, чадори, фереджета или просто забрадки. Според страната, от която идват случайните минувачки и нивото на вплитане на религията в различните семейства. Аз приемам инаквите и тяхното право да живеят както искат. Стига да не пречат на околните. В Цариград светската жена се разминава на същата чаршия, по която крачи религиозната.

Тази многоликост всъщност е истински удивителната и впечатляваща в този милионен град, сякаш излязъл току що от „1001 нощ”. И все пак, всеки път когато видех забулено младо момиче, нещо в мен полудяваше, идваше ми да се приближа и да извикам – „Защо, за Бога, криеш тази красота? Кога ще разбереш, че и ти като мен си Божие чедо, сътворено от природата да бъде цвете, да вдишва открито всеки залез, да мокри косите си от внезапния летен дъжд? Защо го правиш?  Не позволявай културата ти да те ограничава!”  Но само мучах тихо и тормозех спътниците си от нашата група с внезапните си изблици и спонтанност. Не мога да си позволя да се меся в избора на хората, знам. Нямам право. Имам само съпричастност към всяка жена, опакована от един жесток към всичко женско културен стереотип.


Семействата. Те са на пиедестал. Такъв, какъвто европейските хора отдавна са разрушили. Истанбул е пълен със сплотени семейства. Те се движат в пакет, прегръщат децата си и видимо се уважават. Без значение на каква възраст са. Опитайте се да си спомните кога за последно сте виждали във вашия град в България семейство по улиците! Ние сме бързащи, угрижени, самостоятелни сомнамбули, които крачат по улиците и в най-добрия случай, ако не сме влезли в екрана на умните си телефони по спирки, гари, площади, градски транспорт и булеварди, си мълчим. Сами. И самотни. А там просто излизат и живеят дните си заедно. В пакет. Хубаво е. Затова се смлях от папаращина.

 


Ами ще си призная без бой. Улична фотография се краде. Не можеш да бродиш и да питаш наред  –„извинете, може ли да ви снимам, докато целувате жена си” или „дали бихте била така любезна да обърнете детето докато проси, за да го снимам анфас”.  Абсурд. Ходиш, виждаш и улавяш в движение моменти, емоция, живец, красота на мига. Уличната фотография е битка на фронта. Прицелваш се още докато забележиш интересен обект и в момента, в който прецениш, че е време, снимаш.



Да, разбира се, и шамар може да ти изплющят по любопитната фотографска тиква. Чест прави на местните, че никой не ми направи забележка и не се подразни видимо на нахалството ми. Свикнали са. Това е Истанбул. Всички снимат. Освен двама афро-американци, които ми налетяха на бой за това, че фотографирах приятеля им. Хубаво де! Няма вече. Обещавам. Чао. Чао.



Огромен Истанбул е петият по големина град в света след Шанхай, Мумбай, Карачи и Делхи.През вековете е имал над 40 имена, от които 18 са по време на османската империя. Някои от тях са Византион, Августа Антония, Секунда Рома, Нова Рома, Константинопол, Цариград и други. Сегашното си име градът официално носи от 28 март 1930 г. За мен бе интересно да науча, че по време на Сюлейман Великолепни в града има над 1400 обществени тоалетни, докато в Западна Европа те не били познати дори в дворците на кралете. Не съм ходила във Венеция, но ще запомня, че четирите бронзови коня пред базиликата „Сан Марко” са се намирали на входа на хиподрума и са откраднати от кръстоносците след завладяването Константинопол през 1204 г. Ако вземете карта на Истанбул, ще ви направи впечатление, че има много зелени петна. Е, освен сините – с изобилие от морета. Това са парковете на града. Белите му дробове, но и местата, където хората си почиват по пейките, правят си приятелски пикници и се разхождат.











Ако имате път натам, непременно прекосете парка в непосредствена близост до замъка Топ Капъ. Омагьосващ рай. Не ми се излизаше от там. Но трябваше. Защото ме чакаха срещи с уличните търговци на това градище, с неговите пазари, с храната му, ресторантите, музикантите. Чакаха ме приключения в синия тунел на аквариума сред акули и безброй морски гадинки, както и силна гръмотевична буря по време на разходка с кораб по Босфора.  И за тях ще пиша. Как иначе ще нося спомените си за портата на Ориента доживотно – наместила се удобно във вътрешния ъгъл на сърцето ми?
Ели Маринова
Пътеписът е публикуван в Добрини.бг - само добрите новини. Линк:
http://dobrini.bg/diestinatsii/2015/09/27/portata-na-oriienta-2.7985

Към 1 част от пътеписа:
http://eliprolet.blogspot.bg/2015/09/blog-post.html

събота, септември 19, 2015

Портата на Ориента


Част 1
Величествен Цариград. Все бях мяркала суперлативи, исторически справки и пияна от епитети поезия за това фантастично грамадище на Босфора, но и представа си нямах, че е любов от пръв поглед. Ако човек е чел бележките от мои пътешествия, би си помислил, че съм много влюбчиво същество. Но оттук си тръгнах завинаги влюбена. И пожелах да се върна, преди още да съм си тръгнала. Истанбул,  Константинопол, Цариград или Византион. Знаем, че е единственият град в света, който свързва два континента. Но не знае колко много приказност носи в себе си тази луда, луда смесица от Римски, Византийски и Османски векове този, който не е ходил в нея.

Дълго се сърдех на арабите, че завладяват Константинопол докато седях в уютната стая на родния си дом и учех история. Твърде много предразсъдъци са вкоренявани в празните ни малки главици още докато сме били деца, твърде много излишна омраза лъха от книжки и учебници. Но всъщност идвайки на Босфора, превръщайки незавладимия Цариград в своя обител, тези хора го съхраняват, доколкото това е възможно. Да, променят го, замазват донякъде белезите на чуждата вяра, белязват го със своята култура, порядки, религия и дух, но не изтриват лицето му.

 Човек трябва да помни и знае историята си, но аз пожелавам от сърце на всеки, който тръгне на път, да отвори сетивата си, да сложи усмивката си и да тръгне чист. Чист и добронамерен. Защото тази събуденост и благина ще му помогне да се слее с духа на Византион, с хората му, с всяка керемидка и крепостна стена, с всеки замък и храм, чешмица, фенер, песен и танц на реещи се чайки.
Тръгвайки от България, с лекота помолих моя стара приятелка и съученичка, която живее там от много години, да си уредим среща. И представа си нямах, че да си чукнеш среща в Истанбул не е като да пиеш кафе на мегдана на български град в еди-колко-си-часа днес. Това е един от най-дългите градове в света - от запад на изток дължината му е 250 километра и по неофициални данни вече наброява 20 милиона жители. Респект! Пристигайки призори, все още чужденецът не може да знае що е множество.

Задрямалите улички по изгрев слънце оранжевеят и светят от чистота. Градът се подготвя за един нов луд и шумен ден. Дюкянчетата отварят тежки порти. Из въздуха плъзва сладкия мирис на печен мисир (така казваше и баба ми на царевицата), на дюнер, ароматни пръчици от Изтока,

подправки и турско кафе. Мюезинът се провиква от първото близко минаре. Просяците се събуждат от кьошетата и потеглят нанякъде.

Късметлия сте ако вашият туристически гид е избрал хотелче в центъра на стария град. И аз бях. Така имате свободата да се движите сам, с приятел, с малка групичка и не е нужно да се ограничавате от официалната програма с предварително включени посещения на забележителности. На когото както му харесва, но за да се слееш докрай с пулса на един град, е добре да влезеш надълбоко в него, да го обходиш, да поговориш с хората, да поседиш по площадите му, да влезеш в храмовете му. Като е дума за говорене с хората, в Истанбул не е нужно да знаеш турски език. Достатъчно е да говориш руски или английски, езика на ръцете, краката, на усмивката и на добронамереността. Ще те разберат. Кажеш ли, че си от България, масово се усмихват и те поздравяват с „о, комшу”. Е, търговците те подминават със снизхождение, както се подминава улично коте, защото знаят, че едва ли ще изкарат „келепир” от теб, но със сигурност ти се усмихват и са благоразположени. Масово. Изненада!

„На времето, парите и жените на Истанбул не се доверявайте” – гласи стара турска поговорка. Днес е слънчево и ласкаво, утре те пере свиреп и внезапен дъжд с гръмотевична буря по любопитната тиква. Така се случи и с нас. Но поне сухоземната обиколка бе сияйна и слънчева с бистро синьо небе и ласкави септемврийски лъчи. За замъците на Цариград оставям да пише колега по перо, който е влизал и цъкал на живо сред разкоша на купища злато и скъпоценни камъни, тонове сребро, коприна, плюш, дърворезба и изобилие, мирис на старина, повей на султанско величие и великолепие. Една приятелка ме зарече да не подминавам Топ капъ – султанския дворец, защото ако не видя него, все едно не съм била в Истанбул. Друг път ще го уважа. Има сериал, който върви у нас за пищността на този замък и времената на султани и хареми, междуособици, сплетни, жестокост и любов, сметки и разхищения – „Великолепният век”. Не съм го гледала.

Хотелът ни бе в непосредствена близост до напълно запазената сграда на „Гьозяшъ Сарай“ (Сарай на сълзите). Тук довеждали султанските наложници след навършването им на 25 години. Според екскурзоводката ни, османлиите се отнасяли с необходимото уважение към тези жени и дори някои от тях в последствие се омъжвали. Мястото на тяхното заточение е този дворец, а дори не е нужно да си много умен, за да се сетиш защо са го наричали „сарай на сълзите”. Очевидно султаните са имали вкус, а и свобода да употребяват девойките в най-силните им фертилни години и свежест, а след това – да се освободят от тях, правейки място за нови красавици.

Накъдето погледнеш в Истанбул, ще видиш турска баня, или хамам. Мисля, че е редно да спомена, че по същото време когато западно-европейските крале и тяхното обкръжение от благородници и дворцов елит са чешели въшките под перуките си, обували са тесни клинове, за да не се разнася благовонието на некъпано човешко тяло и са изхвърляли гърнетата със съдържание директно от прозорците на Версай, арабите, които идват в Цариград, носят със себе си едно древно знание. 

Учението за чистота на тялото и уважението към водата, създало една нова концепция - хамама. С пристигането си в Константинопол, турците се запознават с Римските и Византийски бани, при което традициите се смесват и от взаимодействието на тази смесица, съчетана с древните традиции създават институцията Баня, станала неразделна част от местните обичаи.Турците са се събирали в банята не просто за да се изкъпят. Тук е бил техният мегдан за срещи с хора от всички рангове на обществото. На баня са ходели всички прослойки - бедни и богати, граждани и селяни млади и стари. Жените и мъжете ползвали хамама в различни часове или в отделни помещения. Хамамът e познато място от детство до старост. Къпели за първи път новородените на 40-тия ден от раждането им, докато пиели и пеели.

Мимоходом от автобуса мярнах Високата порта в Истанбул. И ме обзе изведнъж силна покруса. Заради историята. Успях да направя точно една снимка в движение, а после да си спомня на спокойствие колко много и значими решения са се вземали от тук по време на Османската империя. Това e диванът, в който се изработвала държавната политика. Така наричали институцията западните държави, тъй като техните дипломати са били приемани буквално на портата на двора. Терминът „Висока порта“ произлиза от вратата към седалището на Великия везир в двореца Топкапъ, където султанът приемал чуждите посланици. По-късно започва да означава външното министерство, а днес - офиса на валията на вилаета Истанбул.

Сградите са едната страна на Истанбул. Но духът му е някъде между хората, скътан ниско до водите на Босфора, извисен сред звуците на тайнствените арабски инструменти, сред вихъра на местните танци. Аз видях душата на Цариград. И дори успях да я снимам. Ще се опитам да ви я покажа. В другите части на пътеписа си. На глътки, по зрънце. Докато утоля жаждата си, докато изтлее спомена за този голям, голям Цариград.

Ели Маринова
(публикуван в Dobrini.bg - само добрите новини,
линк:http://dobrini.bg/diestinatsii/2015/09/19/portata-na-oriienta-chast-1.7955 )