неделя, септември 27, 2015

Портата на Ориента - 2


Когато малките ми детски пръсти свиреха Турския марш преди (струва ми се) две-три епохи, все още се чудех от къде това вдъхновение у Моцарт за такова гениално произведение, посветено на нещо, което го е боднало...в Турция. Че паднаха няколко дебели бариери и предразсъдъци вътре в мен относно тази страна, паднаха. Но аз съм голямо момиче. Мисля, че знам къде е тънката червена линия между ненужната, вековно вкоренена омраза и също толкова ненужното величаене на една чужда земя. Отидох да видя не толкова Турция, а Цариград. И мисля, че го видях с бистър поглед. Със светлина дойдох, светлина видях.
 










Като морско чедо, нещо силно ме влечеше долу до водата на Босфора. Накъдето и да поемех още през първия ден, все нещо ме дърпаше към брега. Трябваше да го видя, пипна, да потопя крака, да полежа по камъните му, да вдишам аромата му. Реех поглед през безкрайните минарета и поток от хора и бързах към морето.
 
Истанбул няма пясъчна ивица и жителите му не могат да си организират в класическия смисъл на думата „плаж”. Но не липсват ентусиасти, обичащи морето и слънчевите бани, особено в ласкавите дни на ранната златна есен. Познайте какви! Мъже, разбира се. Могат да бъдат видени и влюбени двойки, които си правят селфи или просто съзерцават водата. Жените – добре завити в плат.










Мъжете. Пусто фотографско око – защо да не се завре сред камънаците и интересните плажуващи. На една страна – рибари, другаде - размекнати насред палатков лагер от импровизиран найлон чичовци, трети – докато хранят дузина гладни котки с риба. Не мога да опиша съвсем точно любопитните погледи на турските мъже – млади и стари към чуждите туристки.


Усетих едно неописуемо любопитство по време на целия си престой в Цариград. Да, малко почуда, малко желание и доста голяма доза недоумение. Това виждах навсякъде в погледите на мъжете на този град. От уважение към културата им, а и заради удобство предпочетох да си забравя в България късите роклички и разголени потници. Предполагам, мюсюлманките избягват да гледат чужд мъж в очите. Аз нямам такива скрупули и си зяпах откровено. И срещах усмивка. Някъде ми махаха с ръка млади бръснари от близкия салон, другаде откровено дискутирахме различия със сервитьори (само и единствено мъже - навсякъде).


Имаше симпатяги – улични търговци, които с радост позираха за снимка, след като така или иначе ставаше ясно, че големият висящ фотоапарат на врата ми не е гердан. Аз не мисля, че тези млади момчета си дават сметка откога и откъде датира навика на жените им да ходят покрити. Едва ли някой ги е питал дали наистина искат това да продължава и днес. Така са ги възпитали у дома и точка. И може би само бъдещето (ама доста далечното) ще покаже дали светските порядки и освободеност на човешкия дух ще накара тези хора да съблекат излишния плат от жените си.

Фереджетата. Ще бъда по-деликатна в пътеписа, отколкото съм по принцип в отношението си към забрадките. Убедих се, че покривалата на жените по улиците на Истанбул са различни. Както и хората. Има бурки, чадори, фереджета или просто забрадки. Според страната, от която идват случайните минувачки и нивото на вплитане на религията в различните семейства. Аз приемам инаквите и тяхното право да живеят както искат. Стига да не пречат на околните. В Цариград светската жена се разминава на същата чаршия, по която крачи религиозната.

Тази многоликост всъщност е истински удивителната и впечатляваща в този милионен град, сякаш излязъл току що от „1001 нощ”. И все пак, всеки път когато видех забулено младо момиче, нещо в мен полудяваше, идваше ми да се приближа и да извикам – „Защо, за Бога, криеш тази красота? Кога ще разбереш, че и ти като мен си Божие чедо, сътворено от природата да бъде цвете, да вдишва открито всеки залез, да мокри косите си от внезапния летен дъжд? Защо го правиш?  Не позволявай културата ти да те ограничава!”  Но само мучах тихо и тормозех спътниците си от нашата група с внезапните си изблици и спонтанност. Не мога да си позволя да се меся в избора на хората, знам. Нямам право. Имам само съпричастност към всяка жена, опакована от един жесток към всичко женско културен стереотип.


Семействата. Те са на пиедестал. Такъв, какъвто европейските хора отдавна са разрушили. Истанбул е пълен със сплотени семейства. Те се движат в пакет, прегръщат децата си и видимо се уважават. Без значение на каква възраст са. Опитайте се да си спомните кога за последно сте виждали във вашия град в България семейство по улиците! Ние сме бързащи, угрижени, самостоятелни сомнамбули, които крачат по улиците и в най-добрия случай, ако не сме влезли в екрана на умните си телефони по спирки, гари, площади, градски транспорт и булеварди, си мълчим. Сами. И самотни. А там просто излизат и живеят дните си заедно. В пакет. Хубаво е. Затова се смлях от папаращина.

 


Ами ще си призная без бой. Улична фотография се краде. Не можеш да бродиш и да питаш наред  –„извинете, може ли да ви снимам, докато целувате жена си” или „дали бихте била така любезна да обърнете детето докато проси, за да го снимам анфас”.  Абсурд. Ходиш, виждаш и улавяш в движение моменти, емоция, живец, красота на мига. Уличната фотография е битка на фронта. Прицелваш се още докато забележиш интересен обект и в момента, в който прецениш, че е време, снимаш.



Да, разбира се, и шамар може да ти изплющят по любопитната фотографска тиква. Чест прави на местните, че никой не ми направи забележка и не се подразни видимо на нахалството ми. Свикнали са. Това е Истанбул. Всички снимат. Освен двама афро-американци, които ми налетяха на бой за това, че фотографирах приятеля им. Хубаво де! Няма вече. Обещавам. Чао. Чао.



Огромен Истанбул е петият по големина град в света след Шанхай, Мумбай, Карачи и Делхи.През вековете е имал над 40 имена, от които 18 са по време на османската империя. Някои от тях са Византион, Августа Антония, Секунда Рома, Нова Рома, Константинопол, Цариград и други. Сегашното си име градът официално носи от 28 март 1930 г. За мен бе интересно да науча, че по време на Сюлейман Великолепни в града има над 1400 обществени тоалетни, докато в Западна Европа те не били познати дори в дворците на кралете. Не съм ходила във Венеция, но ще запомня, че четирите бронзови коня пред базиликата „Сан Марко” са се намирали на входа на хиподрума и са откраднати от кръстоносците след завладяването Константинопол през 1204 г. Ако вземете карта на Истанбул, ще ви направи впечатление, че има много зелени петна. Е, освен сините – с изобилие от морета. Това са парковете на града. Белите му дробове, но и местата, където хората си почиват по пейките, правят си приятелски пикници и се разхождат.











Ако имате път натам, непременно прекосете парка в непосредствена близост до замъка Топ Капъ. Омагьосващ рай. Не ми се излизаше от там. Но трябваше. Защото ме чакаха срещи с уличните търговци на това градище, с неговите пазари, с храната му, ресторантите, музикантите. Чакаха ме приключения в синия тунел на аквариума сред акули и безброй морски гадинки, както и силна гръмотевична буря по време на разходка с кораб по Босфора.  И за тях ще пиша. Как иначе ще нося спомените си за портата на Ориента доживотно – наместила се удобно във вътрешния ъгъл на сърцето ми?
Ели Маринова
Пътеписът е публикуван в Добрини.бг - само добрите новини. Линк:
http://dobrini.bg/diestinatsii/2015/09/27/portata-na-oriienta-2.7985

Към 1 част от пътеписа:
http://eliprolet.blogspot.bg/2015/09/blog-post.html