вторник, декември 29, 2009

До Италия и назад – част 2-ра

Римската приказка продължава да се случва като на кино лента, независимо – имала ли съм аз време да се окопитя (в смисъл да разбера, че ми никнат копита от ходене пеша), или съм нямала време. Монументът „Свети Петър“ е нещо изумително и огромно. Акълът ми така и не можа да побере размерите му и начинът, по който е бил построен. От този момент нататък си обещах да забраня с декрет на всичките си близки, приятели,познати, майки, чичовци и пра-лели да се изказват, че „от България по-хубава нямало на света”. Обичам си я аз моята България, ама има. Има и да върви по дяволите нескопостния ни шовинизъм. По ведоми или неведоми обстоятелства, докато дядовците ми, вонящи на чесън и цървули, са отбивали нашествието на османлиите от югоизток и са живеели в хралупи, хората тук са строили замъци и храмове, пред които се чувстваш като най-нищожната песъчинка на земята, зяпнал пред почудата на човешкия гений и криейтив. Спирам с лирическите отклонения, че „отидЕ коня в реката” ако продължа. Без да искам, за малко да се влея в чудото, наречено „Неделно обръщение на папата”.Въобще папата е на огромна религиозна, туристическа, търговска и всякаква друга почит. В 11.30 в неделя площадът на Ватикана е вече препълнен. Екзалтираното множество включва невръстни деца, които мъкнат огромни знамена, също девичи организации, младежки организации и всякакви други католици. Ние обаче взехме,че изпуснахме папската меса. От което, за щастие не се почувствахме по-зле. Защото и тримата умеем да правим разлика между вяра и религия. Защото знаем, че Бог е в сърцата ни. И че папата е институция. Нека който си иска, го приема като посредник между всевишния и собствената си душа.Когато все таки намерихме място за паркиране-след 5-6 панорамни обиколки, разбутахме чутовното разотиващо се множество. Разбира се, минахме през поредните 785 павилиончета, където продават картички, изобразяващи купола на базиликата, над която от едната страна изгрява Папа Йоан Павел II, а над другата – Папа Бенедикт. Също така има и шалчета с всички папи, картички, чаши с папи и без папи, чанти I love Roma, медальони с мадони и папи, кръстчета, пепелници от Мурано, тениски, батерии за фотоапарат срещу 10 евро. Хилнатите пътници махат на всички отвън, които също толкова хилнато ги зяпат и им махат в отговор и въобще на целия този цирк му липсват табелки „Не дразнете животните“.Храмът ”Сан Пиетро” обаче ми обърка всичките налични представи за обем, за мащаби. Изумителен архитектурен комплекс. Италианците много се гордеят с този пищен каменен дворец, съчетал почти всички изобразителни стилове на архитектурното строителство, орнаментиката, скулптурата и митологичните символи на древен и съвременен Рим. По подобие на Акропола в Атина обаче, в този комплекс в Рим нямат край реставрационните дейности. След като се зарекохме след няколко дни да се качим на купола на папската църква по залез, за да снимаме как слънцето целува вечния град, изполягахме на пиацата пред храма и защракахме с фотоапарати пъстроцветното човешко море. Градът си плаче за обикаляне – по големите, по малките, тесни улички, които не е ясно накъде ще те изведат. Но където и да е – все е хубаво. Площади, симпатични кафетерии. Разни паметници, които понякога подслоняват един или друг поизморен турист с по 15 пришки на левия крак, и 10-на десния и мускулна треска, започваща от върха на космите на главата и приключваща в подметките на обувките. След като обиколите парче от Вечния град и се уморите от ходене, зяпане по табели, каменни плочи и вековни сгради, най-добре седнете в една от безбройните кафетерии. Къде е най-достолепно да изпиеш обаче първото си италианско капучно, за което да говориш после поне година? На един площад на емигрантите. На тротоара пред църквата на Микеланджело се събират хора от Латинска Америка. Много от тях карат таксита и колите се нареждат в този край. Отсреща е заведението на Макдоналдс - царството на румънци и албанци, които понякога стават досадни с просиите си по масите. Полицаите не реагират, такава е политиката към американските заведения в Рим. Тук там се срещат африканци със своите чанти натъпкани с разни дреболии за продаване. Интересно е да ги види човек в момент на получаване на стоката им. Като организирано ято птици са. В невероятен за тях ред бягат с огромните си чанти към спрял камион. Една колоритна пиаца в която минаващите италианци изобщо не забелязват останалите, все едно са част от интериора. И да не забравим многолюдните тълпи от японски туристи, най-вежливите хора които може да се срещнат в града. Контактни и странно говорещи масово италиански или английски. Ми ще говорят я. Дисциплината и вродената съвест на тези хора да са перфекционисти, би ги довела до чинното научаване на Юпитерски език, ако това се наложи. Или марсиански. Та тук, срещу базиликата на Микеланджело се пие първото кафе. Ми скузи- алкален крем карамел в чаша. С огромно, вкусно, омайно, нечовешко каймачище, което мислено си пожелаваш никога да не свършва. Налива ти го батко барман, който почти винаги е мега симпатичен, и му казваш да ти донесе обичайното latte.Ако сте пристрастени към фотографията – пейзажна или портретна, това е мястото, където жаждата ви ще бъде утолена. Може да се снимате на всеки голям мост, малък мост, малки стълбички, големи стълби, пиаци, пиацища и пиаченца. Там може да си купите всичко, с което шопинг-звярът във вас ще бъде укротен за дълго време – бижута, обувки, дрехи, аксесоари, антики, че дори и къщи. Ако пък сте отишли само заради туризма, съществуват изобилие от нещица, които можете да забършете по пътя. С риск да ме вземете за луда, ще кажа, че и за секунда не се сетих да вляза в магазин, не пожелах обувки, парцалки, джунджуфилки и римски трофеи. Е, изключваме няколко символчета, които и днес ме радват и ми връщат спомена за тази велика страна докато пия кафето си и разбърквам меда по дъното с лъжичка „Рим”. Обичам да кибича по улиците на този забележителен град, честно! Около теб са насядали и всякакви други симпатяги: приятели, които живеят в града и просто са излезли да си се надрънкат на воля, двойки гейове, които се обичат много и се гледат влюбено; тук стегнат батко тренира малчугани по фехтовка под носа на Колизеума, там наконтени бабишкоци си говорят за паста, вино и за Едно време. Луда страна, ви казвам. Луда като мен. Затова си допаднахме:-) Ще пиша пак. Отивам да разбъркам с лъжичка Рома меда в чашата си с капучино Рома.

Ето и малко снимки - с обич:

вторник, ноември 24, 2009

До Италия и назад - част 1-ва


Такива сме ние, емоционалните тикви - когато ни е всичката Мара втасала, пишем ли, пишем. Малка планинка да ни се изпречи - зарязваме словото и минаваме на авариен режим-рисуваме, снимаме и тихо ругаем. Отскочих до Италия в командировка и се върнах пълна с кислород. Докато работя по филма за тази древна и изумително красива земя, искам да споделя с вас емоциите - такива, каквито ме заляха.
Всички пътища водят натам. Ама наистина. Пълноводна река от вплетени пръсти, дъх на старинА, белези от величие, усмивки, които заразяват и те увличат в същото това топло течащо вълшебство,наречено Рим. Италия е мястото, което се свързва с история, любов и папата. Като кажеш Италия, няма начин да не се сетиш за Колизеума, наклонената кула в Пиза, реещите се гондоли на Венеция, Ромео и Жулиета и морето от целуващи се хора. И всички те – говорещи на един език – езика на любовта. Защото Любовта е най-чистият световен език, без никакви обяснения,защото Вселената не се нуждае от обяснения, за да продължи пътя си в безкрайното пространство.
Ходещото море от хора тук е многолико. Италианци, испанци, немци, французи, много азиатци(които наричаме за по-нагледно японци). Те имат особен начин на придвижване като туристи. Обикнвено ми приличат на нещо като хлопнати по главата чучулиги, тръгнали на първа любовна среща, омотани в камери, фотоапарати, мобилни телефони, с дежурни усмивки,разтегнати до зад-ушието и очевидно не разбиращи нищо от обиколния свят. Но са готини и аз ги харесвам. Римската Одисея започва на 25 октомври. Полетът е в 6 и половина сутринта. Ще пътувам за 1-ви път в живота си със самолет. Срам не срам, казах го. Гледам приблизително като теле в магазин за бижута. Но гледам и да не се издавам много. От благоприличие. Предната вечер почти успях да си сместя половината гардероб в раницата на Тони . Не взех много дрипки, защото не чекирах допълнителен багаж. Самолетът излетя безаварийно, в смисъл, че не се срути над Терминал 1 заради свръхбагажа. Приготвих си пликчето за повръщане. И влюбената двойка,седяща до мен така и не разбра какво ще правя с него. Всеки път на в-са-какво ще правите с това пликче, аз отговарях-чакам да повърна. Ама не би. Полетът бе приказка, като кръгче с виенско колело, а емоцията, която ме хвана за гушата на фона на кървавия софийски изгрeв от птичи полет, вещаеше рев от щастие. Едва сега всичко започваше. Като кацнахме на Фиумичино, първото ми впечатление беше, че се казвам Алиса и не съм в огледалния,но при всички положения-в света на чудесата. Колегите ми ме чакат и чинно – дивят на подивелия ми поглед. Времето е повече от подканящо и след като си захвърляме дисагите, хващаме пътя. Първа цел – Колизеумът. Пътьом се забърсва и карта, за да не се наложи да спя на някоя пейка. Поемаме по пътя към Колизеума, защото в радиус от ок. киломеър, всичко около него се върти. Часът е малко след 9, неделя и освен туристите, в града са наизлезли и жителите на Рим. Пият си първото кафе, извеждат си кучетата, децата, пазаруват си – въобще, абсолютно нормален ритъм. Това, че през терасата си виждат сутрин колоната на Траян, не ги различава от нас. Една след друга – кокетни будки с вълшебства гарнират улиците на вечния град, в който древността си партнира с живия живот толкова изящно и ненатрапчиво. Всякакви плодове,зеленчуци, печени кестени, сувенирчета и море от ключодържатели. В началото мозъкът ми, изпердашен от емоцията, възторга и величеството на този град, нямаше свободна фибра,за да се досети-защо най-продаваното нещо тук са ключодържатели, но, стъпвайки на родна земя много бързо разбрах. Разбрах го всъщност когато приятели ме задърпаха с блеснали погледи и въроса-какво ми донесе от Рим. Хлъц! Амииии,тооо...таковата...аз взех един два мини-сувенира,ама откъде да се сетя да изкупя всичкото ключодъжателно желязо на планетата, та да стигнат.
В Рим има няколко пункта, около които може да бъде построена една история. От филмчето, по което сега работя и което скоро, надявам се, ще гледате, дори няма как да разберете, но тук наистина всичко е история. В радиус от половин километър от всяка историческа тухла има, естествено, сергии, будки и фургончета, от които туристите могат да се сдобият с бронзова отливка на катедрали, вълчицата, Рем-чета, Ромулчета, метално колизеумче, чаши с Рим, чаши без Рим, триножници за закъсалите фотографи като нас, сладолед, картички с живия папа, картички с мъртвия папа, картички с двамата папи и молитвена броеница. На всичкото отгоре по пиаца Венеция ще те заговорят 15 индиеца и 15-те ще се опитат да ти продадат бижу,сребърна гривна и камъчета. И там, пред Колизеума, и на Моста на ангелите, който е в непосредствена близост до Ватикана, са разположени цяла сюрия тъмнокожи мургавелковци, които продават чудеса върху чаршафи. Чаршафът си има специално предназначение – като надушат униформени, хващат четирите края на парцала и хукват, като пътьом изтърсват някой друг ориджинал продуктец с марката ”Прада” , „Гучи”, ”Бадедас” и „ПанасоАник” за по 10 евро. С повече пазарлък – 7. Обичам я тази Италия! Ако отидете - и вие ще се влюбите - бас държа! Не казвам къде го държа, за да не ми го вземете. Ще пиша пак. Сега отивам да рисувам:-)

четвъртък, октомври 22, 2009

Елате с мен в новото ми предаване ЕЛИксир

"ЕЛИксир"се казва следобедния блок на ivarna.tv
Аз съм му автор и водещ. Много ще ви се радвам - ако бъдете активни и ми помогнете заедно да си забъркаме това следобедно пространство. Каквото си го надробим, такова ще си го сърбаме. Някой –с чаена лъжичка, други – с черпак. Защо така се казва? Защото ми е адашче – първо, и второ – защото ЕЛИксирът е екстракт, есенция от най-истинския вкус. Забележете, че не казвам ИЗТЪНЧЕН. Изобщо нямам мераци да се пъча да си създавам лъжовен ХАЙ-ЛАЙФСКИ стил, да надскачам собствената си земност и човещина, да лъскам паркетите на лъскавия варненски HI-живот. Нито го познавам, нито се отъждествявам с него. ЕЛИксирът – ако е напитка – извлича най-истинските, отгледани от енергията на слънцето и земята зрънца плод. Аз ще бъда като вас наблюдател. Наблюдател на истински, житейски шантави случки от ежедневието на обикновения човек, наблюдател и ценител на труда на интересните хора– творци – музиканти, писатели, художници, учени, специалисти.
Какво няма да видите в предаването? Няма да има политика. За нея си има място. Ще бягам като дявол от тамян от евтиния популизъм, който неминуемо тук все някой ще се опита да ни пробута. Ще пердаша през пръстите :evil: Няма да има елементарни клюкащини за известни личности от рода на – кой за кого се оженил, кой забременял, кой с кого спал, кой на кого светил, надничал в ухото, бъркал в гащите, оплюл. Досадно е. Има си достатъчно място за подобна бълвоч. И защо да бъркаме в пазвите и панталоите, в личния живот на хората?
Ще надничаме обаче в странностите на обикновения чоек у нас и по света. Незнайният куку, смелият мечтател, дръзкият учен – те са най-силните двигатели на интресния свят, в който живеем. :P ;) Добре сте дошли! Помагайте с теми! :P



 На АК47  много благодаря за идеите!
Пишете и тук:-)

http://ivarna.tv/forum/viewtopic.php?f=8&t=11

събота, септември 12, 2009

С какво се движите в големия град?

Петък е.
И защото морето още не е изстинало и отпуската за мнозина не е свършила, а и защото бабише германише още не си е тръгналише от морската ни столица, задръстването започва още от софийската магистрала, та приключва някъде към Златни пясъци. А и понеже във Варна ремонт на околоМръсното шосе се прави от началото на активния сезон, та се приключва около първия учебен ден, забелязват се видимо:
седемстотин и тринайсет коли, 10 автобуса, каруца, бетонобъркачка за поредния нов МОЛ, жигули с цигани и дини, в съотношение едно към едно. Искам да тегля тигел из чудесния ни градец и кой знае защо решавам да го сторя с кола (шегаджийка съм - по рождение). Имам няколко варианта:
- Да чакам, слушайки радио
-Да чета книга
-Да попържам тихо
-Същото-шумно
-Да се оплача на арменския поп
-Да оплета чорапи на детето
-Да изгася двигателя, да изляза и напазарувам за довечера
-Да извадя прашасалия диктофон от чантата си и да направя див и красив репортаж сред подивяли колеги шофьори.
Любопитно ми е вие как се справяте с това? С малкия тих(или не съвсем тих) ужас, наречен трафик? Пишете спокси и свободно. Ще ми е драго да обменим информация:-))))))))

петък, септември 11, 2009

Проба, проба,1,2,3...а,работи:-)) Добре сте ми дошли!

Аз съм Ели. Онази, от снимката, изкушената от красотата на рисуването и фотографията. Този сайт е дело на едно прекрасно, креативно и фантастично момче с много любов в сърцето и слънце в очите.  ЗАТОВА МУ БЛАГОДАРЯ С ВСИЧКАТА СИ ДУША И ПЛАМ!

Здравейте, невидими, но значими! Защото да се потопиш в романтичния свят на една мечтателка вместо да жулнеш по една ракия, да набиеш котката или да изгледаш поредния сериал, си е белег за значимост. Благодаря ви! Дано ви е топло и красиво по време на разходката. Драснете по ред, ако нещо ви  провокира и замисли тук. Ще съм щастлива да видя мислите ви:-)))