Портата на Ориента

Част 1

Величествен Цариград. Все бях мяркала суперлативи, исторически справки и пияна от епитети поезия за това фантастично грамадище на Босфора, но и представа си нямах, че е любов от пръв поглед. Ако човек е чел бележките от мои пътешествия, би си помислил, че съм много влюбчиво същество. Но оттук си тръгнах завинаги влюбена. И пожелах да се върна, преди още да съм си тръгнала. Истанбул,  Константинопол, Цариград или Византион. Знаем, че е единственият град в света, който свързва два континента. Но не знае колко много приказност носи в себе си тази луда, луда смесица от Римски, Византийски и Османски векове този, който не е ходил в нея.

Дълго се сърдех на арабите, че завладяват Константинопол докато седях в уютната стая на родния си дом и учех история. Твърде много предразсъдъци са вкоренявани в празните ни малки главици още докато сме били деца, твърде много излишна омраза лъха от книжки и учебници. Но всъщност идвайки на Босфора, превръщайки незавладимия Цариград в своя обител, тези хора го съхраняват, доколкото това е възможно. Да, променят го, замазват донякъде белезите на чуждата вяра, белязват го със своята култура, порядки, религия и дух, но не изтриват лицето му.

 Човек трябва да помни и знае историята си, но аз пожелавам от сърце на всеки, който тръгне на път, да отвори сетивата си, да сложи усмивката си и да тръгне чист. Чист и добронамерен. Защото тази събуденост и благина ще му помогне да се слее с духа на Византион, с хората му, с всяка керемидка и крепостна стена, с всеки замък и храм, чешмица, фенер, песен и танц на реещи се чайки.

Тръгвайки от България, с лекота помолих моя стара приятелка и съученичка, която живее там от много години, да си уредим среща. И представа си нямах, че да си чукнеш среща в Истанбул не е като да пиеш кафе на мегдана на български град в еди-колко-си-часа днес. Това е един от най-дългите градове в света - от запад на изток дължината му е 250 километра и по неофициални данни вече наброява 20 милиона жители. Респект! Пристигайки призори, все още чужденецът не може да знае що е множество.

Задрямалите улички по изгрев слънце оранжевеят и светят от чистота. Градът се подготвя за един нов луд и шумен ден. Дюкянчетата отварят тежки порти. Из въздуха плъзва сладкия мирис на печен мисир (така казваше и баба ми на царевицата), на дюнер, ароматни пръчици от Изтока,

подправки и турско кафе. Мюезинът се провиква от първото близко минаре. Просяците се събуждат от кьошетата и потеглят нанякъде.

Късметлия сте ако вашият туристически гид е избрал хотелче в центъра на стария град. И аз бях. Така имате свободата да се движите сам, с приятел, с малка групичка и не е нужно да се ограничавате от официалната програма с предварително включени посещения на забележителности. На когото както му харесва, но за да се слееш докрай с пулса на един град, е добре да влезеш надълбоко в него, да го обходиш, да поговориш с хората, да поседиш по площадите му, да влезеш в храмовете му. Като е дума за говорене с хората, в Истанбул не е нужно да знаеш турски език. Достатъчно е да говориш руски или английски, езика на ръцете, краката, на усмивката и на добронамереността. Ще те разберат. Кажеш ли, че си от България, масово се усмихват и те поздравяват с „о, комшу”. Е, търговците те подминават със снизхождение, както се подминава улично коте, защото знаят, че едва ли ще изкарат „келепир” от теб, но със сигурност ти се усмихват и са благоразположени. Масово. Изненада!

„На времето, парите и жените на Истанбул не се доверявайте” – гласи стара турска поговорка. Днес е слънчево и ласкаво, утре те пере свиреп и внезапен дъжд с гръмотевична буря по любопитната тиква. Така се случи и с нас. Но поне сухоземната обиколка бе сияйна и слънчева с бистро синьо небе и ласкави септемврийски лъчи. За замъците на Цариград оставям да пише колега по перо, който е влизал и цъкал на живо сред разкоша на купища злато и скъпоценни камъни, тонове сребро, коприна, плюш, дърворезба и изобилие, мирис на старина, повей на султанско величие и великолепие. Една приятелка ме зарече да не подминавам Топ капъ – султанския дворец, защото ако не видя него, все едно не съм била в Истанбул. Друг път ще го уважа. Има сериал, който върви у нас за пищността на този замък и времената на султани и хареми, междуособици, сплетни, жестокост и любов, сметки и разхищения – „Великолепният век”. Не съм го гледала.

Хотелът ни бе в непосредствена близост до напълно запазената сграда на „Гьозяшъ Сарай“ (Сарай на сълзите). Тук довеждали султанските наложници след навършването им на 25 години. Според екскурзоводката ни, османлиите се отнасяли с необходимото уважение към тези жени и дори някои от тях в последствие се омъжвали. Мястото на тяхното заточение е този дворец, а дори не е нужно да си много умен, за да се сетиш защо са го наричали „сарай на сълзите”. Очевидно султаните са имали вкус, а и свобода да употребяват девойките в най-силните им фертилни години и свежест, а след това – да се освободят от тях, правейки място за нови красавици.

Накъдето погледнеш в Истанбул, ще видиш турска баня, или хамам. Мисля, че е редно да спомена, че по същото време когато западно-европейските крале и тяхното обкръжение от благородници и дворцов елит са чешели въшките под перуките си, обували са тесни клинове, за да не се разнася благовонието на некъпано човешко тяло и са изхвърляли гърнетата със съдържание директно от прозорците на Версай, арабите, които идват в Цариград, носят със себе си едно древно знание. 

Учението за чистота на тялото и уважението към водата, създало една нова концепция - хамама. С пристигането си в Константинопол, турците се запознават с Римските и Византийски бани, при което традициите се смесват и от взаимодействието на тази смесица, съчетана с древните традиции създават институцията Баня, станала неразделна част от местните обичаи.Турците са се събирали в банята не просто за да се изкъпят. Тук е бил техният мегдан за срещи с хора от всички рангове на обществото. На баня са ходели всички прослойки - бедни и богати, граждани и селяни млади и стари. Жените и мъжете ползвали хамама в различни часове или в отделни помещения. Хамамът e познато място от детство до старост. Къпели за първи път новородените на 40-тия ден от раждането им, докато пиели и пеели.

Мимоходом от автобуса мярнах Високата порта в Истанбул. И ме обзе изведнъж силна покруса. Заради историята. Успях да направя точно една снимка в движение, а после да си спомня на спокойствие колко много и значими решения са се вземали от тук по време на Османската империя. Това e диванът, в който се изработвала държавната политика. Така наричали институцията западните държави, тъй като техните дипломати са били приемани буквално на портата на двора. Терминът „Висока порта“ произлиза от вратата към седалището на Великия везир в двореца Топкапъ, където султанът приемал чуждите посланици. По-късно започва да означава външното министерство, а днес - офиса на валията на вилаета Истанбул.

Сградите са едната страна на Истанбул. Но духът му е някъде между хората, скътан ниско до водите на Босфора, извисен сред звуците на тайнствените арабски инструменти, сред вихъра на местните танци. Аз видях душата на Цариград. И дори успях да я снимам. Ще се опитам да ви я покажа. В другите части на пътеписа си. На глътки, по зрънце. Докато утоля жаждата си, докато изтлее спомена за този голям, голям Цариград.

Ели Маринова
(публикуван в Dobrini.bg - само добрите новини,
линк:http://dobrini.bg/diestinatsii/2015/09/19/portata-na-oriienta-chast-1.7955 )

Към 2 част от пътеписа