До Италия и назад – част 2-ра

Римската приказка продължава да се случва като на кино лента, независимо – имала ли съм аз време да се окопитя (в смисъл да разбера, че ми никнат копита от ходене пеша), или съм нямала време. Монументът „Свети Петър“ е нещо изумително и огромно. Акълът ми така и не можа да побере размерите му и начинът, по който е бил построен. От този момент нататък си обещах да забраня с декрет на всичките си близки, приятели,познати, майки, чичовци и пра-лели да се изказват, че „от България по-хубава нямало на света”. Обичам си я аз моята България, ама има. Има и да върви по дяволите нескопостния ни шовинизъм. По ведоми или неведоми обстоятелства, докато дядовците ми, вонящи на чесън и цървули, са отбивали нашествието на османлиите от югоизток и са живеели в хралупи, хората тук са строили замъци и храмове, пред които се чувстваш като най-нищожната песъчинка на земята, зяпнал пред почудата на човешкия гений и криейтив. Спирам с лирическите отклонения, че „отидЕ коня в реката” ако продължа. Без да искам, за малко да се влея в чудото, наречено „Неделно обръщение на папата”.Въобще папата е на огромна религиозна, туристическа, търговска и всякаква друга почит. В 11.30 в неделя площадът на Ватикана е вече препълнен. Екзалтираното множество включва невръстни деца, които мъкнат огромни знамена, също девичи организации, младежки организации и всякакви други католици. Ние обаче взехме,че изпуснахме папската меса. От което, за щастие не се почувствахме по-зле. Защото и тримата умеем да правим разлика между вяра и религия. Защото знаем, че Бог е в сърцата ни. И че папата е институция. Нека който си иска, го приема като посредник между всевишния и собствената си душа.Когато все таки намерихме място за паркиране-след 5-6 панорамни обиколки, разбутахме чутовното разотиващо се множество. Разбира се, минахме през поредните 785 павилиончета, където продават картички, изобразяващи купола на базиликата, над която от едната страна изгрява Папа Йоан Павел II, а над другата – Папа Бенедикт. Също така има и шалчета с всички папи, картички, чаши с папи и без папи, чанти I love Roma, медальони с мадони и папи, кръстчета, пепелници от Мурано, тениски, батерии за фотоапарат срещу 10 евро. Хилнатите пътници махат на всички отвън, които също толкова хилнато ги зяпат и им махат в отговор и въобще на целия този цирк му липсват табелки „Не дразнете животните“.Храмът ”Сан Пиетро” обаче ми обърка всичките налични представи за обем, за мащаби. Изумителен архитектурен комплекс. Италианците много се гордеят с този пищен каменен дворец, съчетал почти всички изобразителни стилове на архитектурното строителство, орнаментиката, скулптурата и митологичните символи на древен и съвременен Рим. По подобие на Акропола в Атина обаче, в този комплекс в Рим нямат край реставрационните дейности. След като се зарекохме след няколко дни да се качим на купола на папската църква по залез, за да снимаме как слънцето целува вечния град, изполягахме на пиацата пред храма и защракахме с фотоапарати пъстроцветното човешко море. Градът си плаче за обикаляне – по големите, по малките, тесни улички, които не е ясно накъде ще те изведат. Но където и да е – все е хубаво. Площади, симпатични кафетерии. Разни паметници, които понякога подслоняват един или друг поизморен турист с по 15 пришки на левия крак, и 10-на десния и мускулна треска, започваща от върха на космите на главата и приключваща в подметките на обувките. След като обиколите парче от Вечния град и се уморите от ходене, зяпане по табели, каменни плочи и вековни сгради, най-добре седнете в една от безбройните кафетерии. Къде е най-достолепно да изпиеш обаче първото си италианско капучно, за което да говориш после поне година? На един площад на емигрантите. На тротоара пред църквата на Микеланджело се събират хора от Латинска Америка. Много от тях карат таксита и колите се нареждат в този край. Отсреща е заведението на Макдоналдс - царството на румънци и албанци, които понякога стават досадни с просиите си по масите. Полицаите не реагират, такава е политиката към американските заведения в Рим. Тук там се срещат африканци със своите чанти натъпкани с разни дреболии за продаване. Интересно е да ги види човек в момент на получаване на стоката им. Като организирано ято птици са. В невероятен за тях ред бягат с огромните си чанти към спрял камион. Една колоритна пиаца в която минаващите италианци изобщо не забелязват останалите, все едно са част от интериора. И да не забравим многолюдните тълпи от японски туристи, най-вежливите хора които може да се срещнат в града. Контактни и странно говорещи масово италиански или английски. Ми ще говорят я. Дисциплината и вродената съвест на тези хора да са перфекционисти, би ги довела до чинното научаване на Юпитерски език, ако това се наложи. Или марсиански. Та тук, срещу базиликата на Микеланджело се пие първото кафе. Ми скузи- алкален крем карамел в чаша. С огромно, вкусно, омайно, нечовешко каймачище, което мислено си пожелаваш никога да не свършва. Налива ти го батко барман, който почти винаги е мега симпатичен, и му казваш да ти донесе обичайното latte.Ако сте пристрастени към фотографията – пейзажна или портретна, това е мястото, където жаждата ви ще бъде утолена. Може да се снимате на всеки голям мост, малък мост, малки стълбички, големи стълби, пиаци, пиацища и пиаченца. Там може да си купите всичко, с което шопинг-звярът във вас ще бъде укротен за дълго време – бижута, обувки, дрехи, аксесоари, антики, че дори и къщи. Ако пък сте отишли само заради туризма, съществуват изобилие от нещица, които можете да забършете по пътя. С риск да ме вземете за луда, ще кажа, че и за секунда не се сетих да вляза в магазин, не пожелах обувки, парцалки, джунджуфилки и римски трофеи. Е, изключваме няколко символчета, които и днес ме радват и ми връщат спомена за тази велика страна докато пия кафето си и разбърквам меда по дъното с лъжичка „Рим”. Обичам да кибича по улиците на този забележителен град, честно! Около теб са насядали и всякакви други симпатяги: приятели, които живеят в града и просто са излезли да си се надрънкат на воля, двойки гейове, които се обичат много и се гледат влюбено; тук стегнат батко тренира малчугани по фехтовка под носа на Колизеума, там наконтени бабишкоци си говорят за паста, вино и за Едно време. Луда страна, ви казвам. Луда като мен. Затова си допаднахме:-) Ще пиша пак. Отивам да разбъркам с лъжичка Рома меда в чашата си с капучино Рома.

Ето и малко снимки - с обич: