Ели Маринова личен блог

Един портал във времето...

2011-11-19T21:59:00.000+02:00

Репортаж от един странен ден: http://www.tvvarna.com/wordpress/?p=1103

Обичам морето!

2011-11-05T21:06:00.002+02:00

Ели на гости на "Споделено с Камелия" по ТВ 7 - част 1.http://www.youtube.com/embed/aqQV8b85Wfo

Златна ли е Златна Прага (2)

2011-07-19T00:15:00.004+03:00

Без документи, пари, телефон в чужда столица

Одисеята започва. С откраднати документи, шофьорска книжка, банкови карти, пари и телефон в непозната Прага. С домакини, които вече не искат гости. Сами. Посолство. Полиция, рапорти на английски език, глоби, тичане самички с Пепи в дъжда, разправии, страх. Митя май е имал проблеми с полицията и властите, защото се покрива.

Звън на вратата на българското посолство в Прага.

Позаспало чичЕ пита мързеливо: Ааааало, кой?

Аз: Добър ден, български граждани сме, откраднаха ни документите, идваме за съдействие.

Той: тъъъй ли(мляска), и кво да направим сега кат са ви ги откраднали?

Предвкусвам мъжка битка. Още нищо не знам. Влизаме. Служителката ни обяснява, че удоволствието да се сдобием с пасавани (временни паспорти за прибиране в България) ще ни струва колкото всичката ми рода, плюс стадион „Васил Левски” и НДК взети заедно. Защото всичките ми не-откраднати налични пари бяха 210 евро. И трябваше да ги дам до стотинка там. След много питане (журналист, какво да ме правиш, професия) разбирам, че е нужно разрешение от България за издаване на нови документи и за един час в Прага в посолството могат да ни ги изготвят.

Процедурата отнемала обаче официално от 3 до 5 дни. При спешни случаи, може да се сдобием с тях за един следобед. Плащам. Оставаме без пукната крона. Сами. Съвсем сами. Митя ни хвърля багажа по време на уречна среща на пъпа на Прага. Не ще вече гости човекът. Какви индивиди сме се извъдили ние – искаме да ползваме благини като бельо, чаршаф, възглавница, сапун, шампоан и паста за зъби- ааааама-ха и недодялани гражданя. Не ще такива гости той. Другичко си е да понасмръдваш, да опъваш ходила денонощно по площадите на големия град, да поспиваш по пейките, да попушваш тревица (това последното само го подозирам).

Поне склонява човекът на негово име да получа спешен превод с Уестърн юнион, изпратен ми от моя приятелка от България. Което не може да му се отрече. Иначе загивахме прави.

Ден втори в посолството – няма разрешение от България. Хлипам. Обяснявам на служителката, че при нас нещата са ескалирали, на улицата сме. Питам, полузадавена от отчаяние - ако майка с дете, поданици на европейска държава, потропали за помощ в посолството, почти без пари в непозната столица не са спешен случай – какво за Бога трябва да е спешно?! Жената мига и обяснява, че е сторила всичко нужно. Попитвам се наум и установявам, че моят бяс не е срещу нея и заспалия чичо портиер, а срещу скапаната ни, умряла (ама умряла някъде преди 20 години) система и тежка бюрокрация. Казвам – ама ние няма къде да спим. Женицата чинно ни обяснява, че може да ни предложи приют за бездомници.

- Мо...моля????!!! Приют за какво?

- Ами за бездомници, ама там имало наркомани и престъпници.

Е, честно, не вярвам на ушите си. Дали българското посолство в европейска Чехия не разполага с резервни варианти за много сгазили лука българи? Това предстои да запитам скоро външния министър. Сготвила съм му очарователни въпроси от типа на: Г-н министър, вие в приют за бездомни спал ли сте? И: От чий джоб идват заплатите и поддръжката на посолствата ни в чужбина? И разни такива веселби, ще импровизирам.

Наемам хостел. Приятен, чист, приветлив, Пепи грейва от щастие и даже се кефи на Златна Прага. Нощем. Принцеса. Капризна жена е този град. Всеки ден вали, пече, пак вали...На третия ден си получаваме заветните пасавани и след 30 часов път с микробус и автобус, се прибираме. Почти целуваме българската родна варненска земя. Ботев, Ботеееевввв... разбирам те, човече безсмъртни. В друго време и в друг свят, ама те разбирам.

Как усетих пражани (жителите на Прага де)? Сдържани хора, необщителни, неготови да се притекат на помощ, неуслужливи. Не обичат чужденците.

Докато търсехме с детето къде да развалим дребни 100 крони, за да се снимаме за пасаван, попитахме в повече от 10 магазинчета за дребни сувенири, сладкиши и вестници – отвсякъде ни отрязаха категорично, че не били чейндж-бюро. Умноватите чехи не са се сетили да сложат канал в банята си. Къпят се легнали, седнали или прави, но във ваната. Всички. Да не си помислите, че в Праг-а има праг под вратите. Няма. Така, че ако не забележиш липсата на сифон в банята, водата може да цъфне триумфално в кухнята, от никого необезпокоена, минавайки под вратата. Детайл.

Прекрасна столица иначе. Пълна с верига кафенета, в които срещу една напитка можеш цял ден да си работиш на лаптоп с безплатен интернет (каквото и правехме часове наред). Все пак лаптопът бе единствената ни връзка със света.

Зоопаркът на Прага е изумителна паралелна вселена, която трябва да видите ако се докоснете до този град. Прилича на Будапещенския (по мои бегли спомени от ученическите години). Няма нищо общо със затвора за животни, който представляват зоопарковете в България. Вземете си цял ден почивка и суха храна. Умни хора, обичащи животните са го построили.

Площта му е колкото цяло селище, а междинните кътове за отдих, напитки и беседки под дебела сянка са си цял празник за уморения посетител. Да, има и места, на които усещаш стегнатото сърце на затвореното животинче със сякаш внезапно предал се невидим импулс към теб самия. Но повечето домове на животните са почти точно копие на естествената среда, която обитават. Батерията на фотоапарата ми, разбира се, падна на втората минута след като влязохме и най-тъпагьозесто и нагло отказа да ми пусне акумулиран ток за повече от два вида животни. Здраве да е. Това, което видяхме с Пепи, остана завинаги като усещане и почуда, като поклон пред най-големия творец - великата Майка-природа.

Успяхме да заобичаме наша си градинка, хранехме гълъби и лебеди от ръцете си. Пепи изпохрани всичкия пернат добитък на Прага с български бисквити и от очичките му валеше любов и добрина. На талази. А аз, гледайки го, почти забравях за суровата попара, която имахме да сърбаме. На тази космополитна площадка на пъпа на Прага се събираше множество от цял свят. Сякаш беше мини модел на планетата. Чухме серенади, видяхме бой, щастливи старци, разцъфнали девойчета, просяци, файтони, любещи се гълъби, пияница, който пееше почти без грешка химна на СССР, наблягайки на Велииииикая РусЬЬЬ. Абе...пъстър калейдоскоп от човешки съдби.

Седиш като наблюдател, премигваш и пред погледа ти се реят микро-вселени.

За пазарно – сувенирното лице на печалбарска Прага – какво да говоря. Всяка уважаваща себе си столица, си сътрудничи с почти безспирния конвейр на китайската евтина трудова ръка. За да стигнат за всички туристи каледнари, картички, магнити за хладилник „Прага”, чаши ”Прага”, тениски „Praga – drinking team” и още чудеса от Прага, произведени в Китай.

Ще дойда пак, Прага. Ще дойда някой ден, за да те разгледам на спокойствие, защото не съм злопаметна и защото съм родена със светлина в душата, мога да виждам и запомням доброто и красивото. Но идвайки, ще съм по-мъдра и няма да разчитам на полупознати лумпени, представили се за „приятели”. Ще дойда и ще ти се радвам, ще снимам и ще танцувам под дъжда, ще давам пак трохи на гълъбите от дланта си, ще посядам по топлите ти площади и ще гледам с усмивка целувките на влюбените по улиците и мостовете ти.

П.П. Благодаря от сърце на моята Приятелка, която ни спаси с паричен превод! Обичам те!

Още П.П. От Прага насам деля приятелите си на такива, които ми пожелаха: „приятен път, да се върнете живи и здрави!” и на приятели в графА „и други”.

Ели Маринова

Към 1 част от пътеписа:

http://eliprolet.blogspot.com/2011/07/1.html#comments

Златна ли е Златна Прага? (1)

2011-07-09T14:08:00.004+03:00

Никак не е лесно да си роден авантюрист,майка му и мечка! Ама никак. Очевидно последната орисница, която е цъфнала над мен по време на раждането ми е била пияна и вързана, щото да е зажадняла за летеж по чужбинските царства и господарства. Та тя ме е нарекла да съм доверчиво същество с таралеж в гащите и приключение в очите.

Всичко започва с дву-годишна покана за фото-ваканция в Чехия, Прага. На която чинно отказвам две години.

Защото Я пари нямам, я не са ми много проверени домакините, я вятъра духал отзад напред или слънцето изгрявало от другата страна. До прекрасния момент, в който нагъл батко от туристическа агенция предлага в школото на сина ми (Пепи) да организира пътешествие до Европа на 8-мокласните френско говорящи хлапета за по 2 бона на човек. 2 000 лв?! Алоооо, майка му и баща му да не са с вуйчо-реститут в Америка? Как се изкарват 2 бона?

Та, в сюблимния момент на отчаяние, приемам двугодишната покана за Прага за мен и Пепи. Пляс – два самолетни билета лоу кост (ниско тарифни) и пляс – пред нас са блеснали житааа-ааа-та...ще ходим на фото-ваканция. Хем детко ще види пустата чужбина, хем аз ще се наснимам от душа.

Малко пари, малко багаж, документи, телефон, банкови карти и летим за Прага полуголи и боси след 30 градусова жега във Варна. Пристигаме. В Прага пингвини официално се стягат за голямото плаване, студ, дъжд, 10 градуса. Е, преживява се. Домакините все още хилнати. Коптор. Мизерия кашля от стените, тепърва ще се запознаваме с неща като сапун, шампоан и чаршафи, които мъкна за срам на срамотиите. Преглъщаме. Цял ден трамбоваме като римски пехотинци в дъжда и след първата проявена умора, домакинът Митя се вкисва, втасва и добива поглед на престояло 2 години тесто в хладилника.

Не сте дошли да си почивате – казва, ще ходим и точка. Оттам се почва с омерзението и досадата, проявени от Митя по недостоен начин, граничещ с откровеното ми съмнение, че този човек се друса тайно в градинките. А може би е избягал от лудницата персонаж?!

Спим някак си, детко се замечтава за България, щото Прага може да е златна, но очи да видиш златото и можеш да имаш само когато си заобиколен от спокойствие, любов, приятелско отношение, сигурност и свобода. Нито Пепи, нито аз го почувствахме. Митя излудява и прави опити да се държи като старшина в несъстоялата се житейска казарма на жалкия си животец. Аз, разбира се, не му позволявам. Допускам, че този човек никога не е бил прегръщан. Допускам го, без да се заклевам. Не искам да се правя на психолог, тепърва имам да ям кофи с вълшебства.

Обмислям да излезем на хостел и да взема по-ранни билети за самолет, нищо, че нашите за връщане ще изгорят. Но какво мислиш, какво става...Втора вечер. 23.00 ч. Снимам изумителна готическа катедрала. Естествено си изгубвам ума. За 1-2 минути невнимание изгубваме и спокойствието, и свободата си. Открадват ни чантичката на фотоапарата с всички документи, шофьорска книжка, банкови карти, пари и телефон. Всичко. За миг. Видях ужаса в очите на детето, защото нямах огледало, за да го видя в моите. Митя блее на съседната пейка, твърди, че е видял крадеца в момента на кражбата и дори си признава, че му е завидял, че оня първи си е намерил плячка. Твърди и че не знаел, че това е нашата чантичка. Други хора няма.

Сами, в чужда столица, без документи и телефон, с вкиснати домакини. Кисели защото не се хванахме да играем по гайдата им и по режима им. Да вия и нареждам – няма смисъл. Да рева – кой ще ме чуе? Да търся крадеца? Това е като да гоня вятъра. Похлипвам, леко излудяла. Усещам се, че детко на мен разчита, аз съм му опората. Вземам се в ръце. Спим в коптора и не си говорим с домакините, не ни щат вече. Били сме твърде претенциозни щом ползваме баня, мием се и си перем дрехите. С две думи – не сме от тяхната порода лумпени. Да не сте посмяли да ме питате на глас – що щеш на гости в недотам познати хора, защото аз вече съм си изяла ушите от яд.

Малко за Прага. Ами златна е. Наистина е златна. Аз съм човек, способен да отскочи встрани от себе си (допускам, че е от близнашката ми природа) и да види случващото се отстрани. Да оставим неудачите, ужаса от преживяното, дъжда, страха и омерзението от една негостоприемна среда на луди домакини. Изумителна столица. Тежка, значима, светла, приветлива, космополитна. Град с традиции, в който всеки камък си тежи на мястото. Всяка тухла, преди да бъде построена, е обмислена и поставена с вкус и на място. Без олющени фасади, без многостилие, кич и сивота. Дисциплина. Подреденост. Стил. История, напомняща дискретно за себе си от всякъде.

Огрооооомни междублокови пространства. Ама огромни. С паркове и водоскоци между блоковете. Чист релсов транспорт (почти само релсов). Не бих упрекнала местното население като крадливо, защото в Прага сноват мафии и бандюги от цял свят. Изключително висока престъпност. На едно от първите места след Сицилия и Москва. Подземен свят, за който се носят легенди.

Отвратителна храна. Как си дефилират стройни и елегантни тези чехкини, захапали по един мазен ходдог с наденица, така и не разбрах. От всеки втори ъгъл на града наднича павилион за бързо хранене с десетки мазни гадости от месо в черво. Масово.

Одисеята започва. За нея – във втора част от пътеписа.Вижте 2 част тук:
http://eliprolet.blogspot.com/2011/07/2.html

Ели Маринова

Георги Тошев: Никога няма да се начудя на тази умореност да рискуваш. Хора, пътувайте!

2011-06-13T12:42:00.000+03:00

Интервю на Ели Маринова с Георги Тошев

Ели Маринова: На мен лично ми липсва виртуалната разходка, която правехте в търсене на „другата България”. Наясно съм, че проектът, който представляваше това предаване приключи. Ще го подновите ли някога и ако не – върху каква нова идея работите?

Георги Тошев: Не, няма да го подновя. Аз съм човек, който изчерпва форматите докрай. Вярно, че „Другата България” бе най-представителният ми проект. Аз продължих да пътувам и след него с новата поредица – „Непознатите”. Третият сезон започва от октомври, а от средата на юли започва повторение на епизодите с Наум Шопов, с Фрида от АББА, с Ал Бано, филмът, който направихме за 70 годишнината на Емил Димитров, филм за фламенкото. Смятам, че „Непознатите” като формат ми дава много повече възможности да откривам познати и непознати личности и да разказвам истории, които на мен са ми любопитни. Журналистиката е голяма краста и съм много щастлив, че това ми се случва. Но в момента съм в период, в който много егоистично гледам на проектите си. Ако нещо ми е много интересно, го правя. Защото журналистиката нито ме храни, нито е заниманието (особено в България), което е борбата ми „на живот и смърт”. Журналистиката е едно забавление, което е пътешествие на духа. Смятам, че публиката днес очаква да и се разказват истории, да и се показват личности, които невинаги шестват по първите страници на новините. Харесва ми този изследователски дух на журналистиката, доколкото е възможен, доколкото ми се отдава на мен, доколкото в България представлява нещо за хората, с които аз търся контакт. Аз получавам много откази, особено от известни хора и от техните агенти най-вече. Но не се отказвам.

Е. Маринова: Издайте няколко тайни от новия сезон на предаването...

Г.Тошев: В новия сезон на „Непознатите” ще има и Кустурица, и тайния син на Салвадор Дали и Гала, който открих край Рим, както и пътя на бедуините. Ще видите пътешествие с бедуини в Оман, Христо Мутавчиев. Няма да издавам повече. Получих много упреци за Албена и Максим, но двойно повече бяха адмирациите, защото да се вгледаш в личната драма, в обръщането на един човешки живот е много повече от това да понесеш обидите и незаслужените обвинения, че си адвокат на този или онзи. Аз не съм адвокат, аз съм там, където има въпроси, които искам да задам и техните отговори живо ме интересуват. Благодаря на бТВ, че продължава да ме провокира, както и на зрителите.

Е. Маринова: У вас се открояват мениджърски черти за управление на голяма медия. Имате ли такива амбиции?

Г.Тошев: България има различна публика и въпросът е тя да бъде откривана и задоволявана. Нищо не е за всеки. И в това, да предложиш многообразието на собствената си програма, различните гледни точки, е голямото умение да програмираш , да създаваш една медия. В момента правя опити в ръководенето на една медия - списание „Макс”. Това не е мащаб – както да се ръководи и да се участва в управлението на една телевизия, но много скоро ще кажа „да” и сигурно след време бих се занимавал и с това. Смятам, че ситуирането на интересните неща е въпрос на изключително дълбоко проучване в необходимостите на хората. И пак опираме до това вглеждане, което е в основата на нашето занимание – да се вгледаш в човека, да го усетиш, да видиш интереса му. А вече най-високото майсторство е да създадеш интерес в него, да го провокираш, да го образоваш, да го направиш по-витален. И по този начин живота му няма да е затънал само в бита, в живота му ще се случват други неща и дай боже медията да е този провокатор.

Е. Маринова: Пътуването помогна ли ви да намерите себе си?

Г.Тошев: И да, и не. Намираш се, после пак се изгубваш.Пътуването ми помогна да бъда по-спокоен. Сега вече знам какво съм, къде съм, какво искам да направя. Пътуването е дистанция. Аз се чувствам много добре в България, защото не живея непрекъснато в нея. Всяко завръщане е опит да проверя себе си, близките си хора, да се сблъскам с хората, които не ме обичат. Но пък това е едно гранично живеене, което лично мен ме ограмотява. Така, че пожелавам на всички да пътуват, не е невъзможно. Дори напускането на мястото, където живееш, напускането извън града или селището, в което живееш, излизането от собствената ти уседналост е вече въпрос на някакъв вид събуждане. В този смисъл, радвам се, че младите хора днес са по-будни днес, отколкото съм бил аз на техните години.

Е. Маринова: Какво бихте казал на пътешественическата душа, която жадува да пътува, но заради баналности от типа на „нямам пари да пътувам сега” си седят у дома с години и хващат корени?

Г.Тошев: Пътуването не е само физическо преместване. То е и любопитство. Аз съм имал дълги периоди в различни точки на света, в които не съм имал пари. Бил съм затворен буквално в една стая, без Интернет. Ходенето по улиците също е пътешествие. Когато аз съм депресиран или разочарован, не си седя в къщи, не се изолирам от другите, аз тръгвам. Тръгвам по улиците, срещам хора. Светът навън ме зарежда, светът навътре в мен ми е интересен, но недостатъчен, за да преодолея тъжните моменти. Излизането навън е като метафора – и буквално много важно за човек. Една приятелка ми каза – отивам в Слънчев бряг, ще похарча 2000 лв. С 2000 лева ти може да видиш такива места по света! Никога няма да се начудя на тази умореност да рискуваш, и то от млади хора. „Ама аз не говоря езика, не познавам там никого и пр.”. Пъувайте! Пътувайте, винаги може да се оправите. Не е въпрос на пари, пътуването е желание.

Пълнолуние, лунно затъмнение и зимно слънцестоене - ДНЕС!

2010-12-21T12:29:00.002+02:00

Днес пълнолуние, лунно затъмнение и зимно слънцестоене са се събрали на едно. За последно такова чудо е имало на 21 декември 1638. следващото се очаква да е по-скоро или на 21 декември 2094.

21 Декември - Зимно слънцестоене, Пълнолуние и Пълно Лунно Затъмнение. Започва Новото - това, което чакахте, за което дълго мечтахте. Време на предизвикателства, на изчистване на истинността на изборите. Какво искате да го има в живота ви и какво - не, вече е хубаво да сте го решили. Нещата се случват с още по-голяма скорост, от вас ...се изисква все повече. Мислите и думите - сега стават реалност. Енергията ще се увеличи и на всички планове ще се даде зелена светлина. Всичко, което сте усвоили за това как се използва енергията и как нещо се материализира в света - ще се окаже изключително важно за вас. Приемете това, което желаете и освободете това, което не сте вие. Целта на упражнението е да се разширите, с отворено сърце да приемете светлината. Да приемете Истината за себе си и това, което сте. СЕГА сте изправени пред най-голямото предизвикателство - ДА БЪДЕТЕ себе си. Колко вълнуващо, но не плашещо, защото вече пораснахте - можете да поемете отговорността, че сте творци. И с радост да изживеете това, което сътворявате.

Прекрасен ден, спокойствие, мир и радост :)
Прави всичко, което обичаш, всичко, което те кара да летиш и да бъдеш себе си, всичко, което изпълва сърцето ти и ти дава живот
Единственият начин да накараш любимите си хора да са щастливи е да се превърнеш в щастливец :)
Изпълвайки се с радост, ти автоматично я даряваш на всеки :)
А това ти носи все повече и повече неща, на които да се радваш :)
Просто започни - СЕГА :)
Благословен ден !!!

Фотобой до Хърватска и назад - 3

2010-08-03T23:58:00.008+03:00

Море, морее, мореее...тюркоазено като последната ми картина, дълбоко като очите на светец и песен на Жо Дасен. Отбиваме за половин час до едно заливче, за да топнем морни фотографски крака. Крака ли? Вие морско чедо само по крака в морето виждали ли сте? То е нещо като да покажеш бифтек на гладно куче, да му да дадеш да го помирише и по живо, по здраво да си го прибереш в хладилника (бифтека, не кучето). Няколко смелчаци и смелчачки по слипове, поли и сутиени се бухват в изумрудените топли води на Адриатическо море. Аз се плясвам по бански, разбира се и заплувам като рибок далече далече...

На водачката ни от „Земела” Радослава почти и пораства брада от притеснение и се разхълцва, докато чертае апокалиптични картини – как ще се оправи с властите ако се удавя в чужбина.

Когато вдява, че съм морско същество, се успокоява. Полепналите капки вода по устните са горчиво солени, а 10 минути след излизането от морето, солта самичка пада, отронена. Нашето море е по-приятно, ако беше и чисто, грешка нямаше да има. Тръгваме, забравям си слънчевите очила, вземам камъчета за спомен – танто за кукуригу. Равновесие в природата. Пристигаме в Трогир, за да гледаме други замъци. Препускането в гонитба на разписание взима колосални размери, пак се изгубваме. Този път десетина юнаци. С мен, естествено – барабар Петка с мъжете. Не че ми е детската мечта да се изгубя в чужбина, ама някак си отвътре ме влече приключението.

Този път си имаме за цвят едно сладко мамче Нора, чиято паника заслужава специално внимание. Ако не я потупвахме отвреме на време с биволското си спокойствие по рамото, това момиче щеше да се гръмне от уплаха. Докато търсим начини да намерим групата, обмисляме варианти като с какво ще се препитаваме за парчето хляб и билет за България ако не се намерим. Да лъскаме яхти ни се вижда най-благоприятен вариант, защото точно до нас достолепен чичо облизваше с парцал шикозна лъскава яхта и никак не изглеждаше недохранен и нещастен. Решено.

Но намерихме остатъка от групата без паника. Замък, красота, субтропически летен зной, път за Плитвичките езера, където ще спим. Всичко живо дреме в автобуса, каталясало от мор, ходене и приключение. Пристигаме към 23 часа вечерта, шофьорът отваря вратите на автобуса и изведнъж ни лъхва усещането, че ей сега няколко пингвина ще ни помахат за „дОбро дОшли”. Стуууд, дъжд, планина, мрак. Досъбуждане. С влизането в хотелчето, ни посреща „някаква голяма луда хРватска сватба”, усещане за нашенско, веселие. Еее, това вече са Балканите! Усмивка. Вечеря в същия ресторант, в който с пълна пара тече сватбата. Софиянците от групата категорично се дистанцират от усещането за комшилък, обявават сватбарите са чалгари, хапват и си лягат.

Оставаме купонджиите. Еех, дУша Балканска, веселие, танци, оркестри, „а я съм нейде руйно вино пио...”, широтата на едно пищно семейно-приятелско веселие, което автоматично заразява кръвта ни с адреналин и светлина. Гледаме се съзаклятнически няколко минути, докато се друсаме в ритъм по столовете срамежливо. Трябваха ни две песни време, за да се хванем за ръце и да заиграем кръшни български хорА на хърватска музика. Напаснахме стъпките. Хърватите играят всичките си танци с еднакви стъпки – нещо от рода на полката. Затова и ставаме атракцията на вечерта, идва делегация да пита дали сме мАкедонци. Отговаряме, че почти са познали. Все българи.

Радват ни се, подпийнали юначаги предлагат да оставим хубавото Марианче за булка в Хърватия. Не издаваме името и, кръщават я Лепа Цура. Отказваме да забОравим турбо лепа Цурица за тамошна мома. Категорично! Пуцай куме, нещата взимат размерите на филм по Кустурица. Свтбената делегация говори с нас и „разумее всичко”, ама се надува. Шовинисти са. Имат своите исторически причини за това и аз ги разбирам. До съвсем скоро е трябвало да бранят идентичност от сърбите. Още танци и манци. Някъде по време на манците, късам чепик. Много важно. Баба ми все обута е играла по мегданите. Доигравам си боса. До 3 ч. след полунощ. Някои – до 4. Утро. Гледам на парцали, ориентирам се с едно отворено око в атмосферата. Да ги видим тия прословути Плитвички езера. Завои. Проклети завои. Шипка пасти да яде. Стигаме. Хлъц. Няма много да пиша. Не съм толкова смела. Тук не се говори. Няма време за говорене. Колкото и опашки да ви поникнат по дългия път до тук, идете!

Идете, за Бога, тук вероятно Св. Петър посреща на портата на Рая. Даже май съм сигурна. Крещях от благоговение. Цял следобед в Рая. Снимки до припадък, красота, изумруд, риба, патета, водоскоци, корабчета, влакчета. Молитва е! Благодаря ти, Боже! Излишно е да вметвам забележки, защото предполагам се подразбира, че нямаше пакетчета от храна, бутилки от питиета и човешки остатъци от свинщина. Нещо повече! Ако се вгледате в очите на морето от хора от различни раси и континенти, ще видите покой, съпричастност, величие, хармония, заедност, любов. Без остатък. Езерният комплекс е огромен и потокът от хора не пречи на никого. Има място за всички.

В края на обиколката всички се движим сякаш на педя от земята и почти не говорим. Душите ни са пречистени и заредени, чистата прана е измила и последната умора, тревога и петънце у всеки от нас. Спектакъл, спретнат от Стефан ни връща на земята и груповият смях довършва прекрасното усещане за благословия. Заредил умопомрачителната си фото-техника в опит да снима голям макет на езерата, клетникът половин час се назландисва да се разчисти потока от хора, за да си направи сниимката на века. Не би. Любопитни шапки, задници, предници, чанти, коси и косища му пречат на фотото. До момента, в който жена му разгонва енергично множеството под хлипащите смехове на цялата фотогрупа. Вече ни се идва пак. На всички. Път. Студ. Граница.

Свърши гладичката комфортна магистрала. България. Дупки. Калотина. София. Почти не спах. Малко ми е мътен погледът. Влизаме в столицата. Столицата ли? Досъбужда ме рязко нещо мръсно, сиво-кафяво в дясно, което взимам на prima vista за стари складове от Соц-а. До тях се издига стъклена луксозна сграда. С ужас забелязвам, че това мръсно нещо си има сателитни чинии. Десетки. Простири и гащи, тичащи деца. Гето? Гето! Гето. На входа на родината! От Европа. Абе вие да не се майтапите? Това да не е скрита камера в моя чест? Не коментирам бита и хилядолетните традиции на циганите да живеят в коптори.

Да си живеят както искат хората. Ама това е гето на пътя от Европа за Родината ни, за бога! На входа! За „добре дошли”. Отказвам се да съм пълнa с нитрати. Друг път и по друг повод ще се дивя на родните метаморфози. Сега съм пълна с кислород и любов. Много любов. Вселенска. Вземете си, има за всички. После предайте нататък любов. Докато стигне до всички.

БЛАГОДАРЯ ТИ!

Към 1 част на пътеписа:
Към 2 част на пътеписа:

Ели Маринова

Фотобой до Хърватска и назад - 2

2010-07-31T21:44:00.013+03:00

Шибеник. Разбрахме се да не правим асоциаии с името на роден език. ШибЕни са само собствените ни шовинистични изцепки, че сме върха на гостоприемството и обслужването. Нищо като подобно. Тук е друг свят. С друга култура. Целунат от бреговете на тюркоазеното Адриатическо море, градецът е старателно изметен до последната прашинка със съзнанието на едни модерни сървременни туристически хора, които знаят как да посрещат гости. Знаят как да обслужват, как да пазят своето, но и да бранят спокойствието на преминаващите странници.

Очаквах поне тук таме за вкус пиян като свиня турист, някоя счупена бутилчица, пакетче от чипс във водата, шише минерална вода по пейките, шумна компания, недвусмислени намеци на почерпен чичо папардак. Няма. Бяло, спретнато и тихо. С изобилие от бели яхти и кокетни платноходи. Не идеализирам под общ знаменател туристите – нека не остана неразбрана! Който си е прасе по рождение, спокойно би проявил възпитанието си на воля, но само и единствено ако има условия за това. Ако има почва за клепане и пиянски метаморфози. Тук просто няма среда за групова турсистическа простащина.

А този цвят на водата! Като художник често използвам тюрокоаз. Но да си призная, мислех, че той реално не същетвува във воден басейн. Идете по бреговете на Адриатика – там всичко е наситено синьо-зелено. Варовиковата бяла основа по дъното и специфичните минерали са основната причина този цвят да грее по своя ослепителен начин.

Кухнята на братята западни славяни е почти като нашата, като изключим супите, които дружно определихме като топла минерална водица в чиния. Бива. Вечерната разходка тук е нещо като сладичкия гъдел на една хармонична романтика. Не искам да спя. А сладурестата компания на пеещи и свирещи с китари тийнейджъри ме връща в собственото ми безгрижно детство, когато нямахме време да мислим – бедни ли сме, еднакви ли сме, имаме ли хляб, покрив и спокойствие да вярваме в хубавото си утре. Кога младежите у нас престанаха да свирят на китари по площадите и влязоха в МОЛ-овете, за да надцакват крехката си прохождаща снобария?

Време за слети устни, любов, преплетени пръсти, хладно питие и море...Сън. На другия ден – панорамно щракане из околностите на градеца. Катедрала от 15 век, изкачване, живописна Римска архитектура, разюздани фотографи в стихията си, душевен оргазъм с фотоапарати. Красиво, субтропично, спечено от жега. Както в Италия, хората си живеят в старинните сградици от преди 6 века и хич пет пари не дават, че нямат изолация, алуминиева дограма, климатик и сателитни чинии. Път към Сплит – втория по големина град в Хърватска. Маранята във въздуха се реже на кубчета. Няма значение колко разсъблечен си – тя се завира старателно и в най-задръстените ти пори и те кара да искаш да се бухнеш в синьозелените прохладни води на градското крайбрежие.

А там цвърчат хиляди хора в небивал летен екстаз. Плажове, разбира се, няма. Хърватска няма плажни ивици, има каменисти малки зони, на които да си сложиш що-годе хавлията и да се бухнеш във водата. Но не би. Програмата е да ходим да видим замъка на Диоклециан. Хубаво. Жега. Вадичките пот започват палава игра на гонешка по слепоочията и по гърба ми. Палми и море от цветя из целия град. Красота. Успявам да им се порадвам с половин мозък. Другата половина се бори да не колабира. Жега. Море. Мореееее. Искам море. Иска го всичкото население от групата ни. Интересен замък. При това – изцяло запазен и под егидата на ЮНЕСКО.

Е, османлиите не са имали творческия размах да наложат башибозушкия си маниер чак тук, досами Централна Европа. Ха, докато бяла сладуреста славянка ексурзовод ни изнася беседа за Замъка и Диоклециановото потекло, с веселие забелязваме, че по всички дворцови стени щедро се веят...гащи. Да, да кюлотите на баби, потниците на чичовци и още разнообразни битови текстилни артикули. Че живеят все още хора в замъка – знаехме, но че имат свободата да си провесват гащите от стените на двореца, не подозирахме. Пуста журналистическа природа, пусто сърце юнашко на радиоводеща трае ли си да мълчи – срам, не срам, питам аз що е то „две в едно” - замък и гащи? Екскурзоводката естествено не е вчерашна, свикнала е да чува този въпрос в различни нюанси и скорострелно ни обяснява, че ЮНЕСКО може да предложи на наследниците на императора да реставрира домовете им-културни паметници, да им предложи да ги обезщети с други домове ако се изнесат, но не и да им налага къде да си простират гащите. Мда. ДОбро дОшли на Болкане!

Вътре, освен осезаемия почерк на Римската империя, навсякъде царува позната заигравка между старинА и бит пазар. Моля, не плюйте родния Несебър и не го вадете от никакви списъци за културно-историческо наследство! Бит пазара, пастмасовто море от кич и масовка е навсякъде по улиците на замъка. Бизнес. На когото му пречи – да не влиза. На мен – не. Пипаме кракA на бронзовата статуя на някакъв Косчей великолепни (така и не разбрах чия е статуята) с надеждата да ни изпълни желание. Да бе, да! Излъскан му е палеца от пипане, завалията.

Преданието намирисва на великогръцкия турсистически измамен прийом – „на този мост е поседнала богиня Атина, онзи камък е докоснат от Аполон, пипай и плащай”. Знам, че си е легенда, ама и аз пипам крак на Косчей. Нали надеждата умирала последна...Аз си помня желанието, ще проверя дали действа. Разходки, беседи, заговорвам продавач на „картини”, който за малко да ме убеди, че щампованите шарени боклучета са изкуство. И защо ми трябваше да го заговоряяяя. Тук е преломният момент, в който с Тони се изгубваме. Кой да чуе къде и в колко е срещата на групата след края на разходката? Нямаме включен роуминг, в чужбина сме, не знаем къде са другите. Но сме спокойни. Сядаме и чакаме да мине познато лице. През това време обаче ставаме неволни свидетели на интересна церемония - възстановка на императорското посещение на Диоклециан, жена му и царедворците сред народа.

Ave, Cezare, moraturi te salutant! (Поздрав за теб, Цезаре, отиващите на смърт те поздравяват). Аве, аве. Отива си Цезар, ама ние сме си все така изгубени. Ноо не се плашим. Ние можем да четем страниците на собствената си интуиция и знаем, че няма да ни се случи нищо лошо. Биволското спокойствие на две сродни души си блуждае докато търсим телефон наоколо. Намираме начин да се присъединим към групата, част от която дори не знае, че сме се изгубили. Всичко е наред, няма припаднали и тръшнати, няма истерии. Ключов момент: в случай като този мислИ с ряпата на раменете си! Автобус.

Потегляме към обещаното половинчасово къпане в Адриатическо море. Мореееееееееееееее.

Има още за писане...
Към 1 част на пътеписа
Към 3 част на пътеписа:

Ели Маринова

Фотобой до Хърватска и назад - 1 част

2010-07-29T19:41:00.011+03:00

Изречен от цветущата уста на Ели Маринова

Всички пътища водят към....там, където ти стиска да поискаш да отидеш. Този пътепис започва с ритуалното издърпване на ухото – не въздишай по пътешествие, седейки си у дома пред телевизора, посмей да последваш мечтата си. Сега! За Хърватска знаех, че е бивша югославска република, че хората там са „братови словяне” и че „май имаха някакъв излаз на море”. И толкова. А веруюто на нашего брата югославянин, съдейки по популярната музика и филми е „да ядемо, пиемо и да волемо жЕни”. Пътуването започва от Руски паметник, лек дъждец за попътна атмосфера, непознати физиономии и купища фотоапарати. Ще пресичам границата през Калотина за първи път. Добре, че беше сумрак, та да не видя свидните чутовни пейзажи на изхода на родината попътьом за Европа.

ДОбро дОшли в Сръбско! Виж ти, виж тиии, даже никой не се заяжда на границата като едно време. А! Къде са ви дупките, бе хора? Поне едно гето ей така за цвят да бяхте сложили тук таме. Впрочем, тази Сърбия онази, същата, бомбардираната само преди няколко години ли е? Нали не бъркам нещо? Щото магистралите са с конец опъвани досами Мюнхена града голяма, пътните такси са модерно и по европейски организирани, а в спретнатите лъскави и чисти бензиностанции на всеки 10 минути по пътя предлагат от баня и биде, до места за преобуване на бебенца. Не се изхвърлям, с очите си видях. Сутринта минахме сърбо-хърватската граница с деликатното уточнение, че ако на някого много му се прииска оттук нататък да си хвърли фаса на улицата или пакетчето от солети в морето, да вземе да се самообеси ритуално още преди да е прекрачил границата на една нова модерна европейска Хърватия. Хлъц! Ке я видим. Право напред, столицата Загреб остава вдясно като пътен знак. И правилно. Истинските неща и цивилизациите най-вече се случват далеч от столиците и почти винаги – до вода (за справки – чичо Хемингуей - „Старецът и морето”). Още часове път. Започвам да усещам, че ми расте опашка от кибиченето в автобуса. Утро. Риека. Както не е трудно да се сетим, означева „река”. Голям градец за мащабите на Хърватска на брега на Адриатическо море.

С изненада вдишвам обстоятелството, че сме дошли в субтропическия пояс. Влагата и жегата са се наговорили да ми срастнат всичките налични парцали за задника. Време за снимки – час. 30 надъхани фотографи се юрват на лов за красоти. А, да не объркахме държавите нещо?! Та това си е чиста Средна Италия и бога ми, всичко – от архитектурата, до сладкия усмихнат бит на една спокойна нация, събудена за новия ден, напомня за Ботуша. Мдаа, знаели хората кого да си изберат за съседи. Подозирах, че близостта с цивилизованите европейски държави ще е оставила своя отпечатък, но да наподобява досущ наследница на Римската империя, това си бе изненада за мен. Умно бе решението на водачите ни от „Земела” да не се върнем по магистралата, а по живописната Адриатическа Ривиера.

Нека да направя уточнението, че Хърватска не е 100%-ов земен Рай до последната камъчка. Изключая няколко безумно красиви местности в близост до вода, тя има и безкрайни, скучни, варовикови, каменисти пейзажи с ниска иглолистна растителност и никаква възможност да изпросиш от тези райони и шепа използваема земя за посев. Но пък местенцата, които обикалят Адриатика, както и обилно снабдените с езера земи, са си чиста порта към Райските покои на Земята. Цветята тук са цели планини.

Тръгваме по крайбрежието. Ами сега? Вие пътували ли сте с 30 луди фотографи, жадни да уловят красотата с оптическото си снаряжение и да го споделят със света? Започва се лудо щракане от прозореца на чутовни природни гледки и още по-лудо мърморене от типа на „то това на нищо не прилича сега, тук трябваше да спре шофьора...и тук...и тук..абе спри бе...виж какъв залив..олеее...изтървах тая гледка, ще умра от яд”. Смях за сеирджиите нефотографи. Е, спира шофьорът, какво да ни прави (Асен или Петър – един от двамата, не помня кой, ама все цар). И се започва луда гонитба за удобна позиция. Ще рече човек, че има само едно едничко възможно място за снимане на залива. Щрак. Път. Островите Крък, Раб и Паг, Велебитски залив. Скрито желание да крещиш от благословията да си тук и сега, за да видиш толкова много хубост на едно място. От очите на всички творци вали красота.

Пристигаме в Кръка. Едничкото, което знам, че има някакви водопади. Някакви лиии? Това е изумителен воден комплекс от водопади, рекички, гора, безброй летящи и плуващи гадинки и пъргава речна риба. И етнографски комплекс от типа на нашия „Етър”. Това последното са имали честта да го мярнат с половин око няколко случайно изгубени хора от групата. Оказа се, че времето за снимки е крайно недостатъчно, за да се обходят и снимат най-интересните водоскоци. Нищо де – колкото, толкова. Няма да се женим за гората, аз съм благодарна на шанса да се докосна до този зашеметителен рай и отказвам инатлийски да се включа в груповото мърморене за недостига на време.

Хвърлям стотинки във водата, за да се върна пак. Измисляме нова дисциплина спортно снимане – фотобой. Да не забравим да я патентоваме у дома! Първите двама сладури от групата, родом от Стара загора и Хасково се изгубват. Тичане, адреналин, питане, пот, лек уплах и всички пак на път. Да, определено това на под-кръстната ми кост май е опашка. От седене. Еко тоалетна по пътя. Тръгваме без Янко. За да е интересно. Скоро усещаме липсата му и шофьорът тръгва на задна скорост по магистралата. С веселие установяваме, че „гърмяният заек” Янко не само не се е уплашил, ами за минута си намерил приятели и с кола е по следите на автобуса. Прибираме си го. Един съвет: никога, никога, никога не напускайте родината без да активирате роуминга на мобилния си телефон. Няма да обеднеете, а ще си спестите купища потенциални нелепици. Път. Кой дремал, дремал. ДОбро дОшли в Шибеник! Дотук с лингвистичните асоциации на роден език! Чуквам 36 астрономически часа път от Варна до Шибенишката ни първа вечерна спирка. Ааалелуя!
Към 2 част на пътеписа:
Към 3 част от пътеписа:

Ще пиша още, разбира се...

Свидетелят на времето

2010-07-20T13:16:00.003+03:00

Музика за слети устни, елмазни залези и вечност...

Разлюлени коси, бриз, романтика, Несебър, вплетени пръсти, довиждане, очакване, надежда, любов...

..Без море живял ли си?

Без нито един турист!

Нощем с дивите коне

2010-07-15T00:26:00.000+03:00

Когато перото спи, пастелите танцуват...
http://sites.google.com/site/eliprolet/nacalo/galeria/pastel-gallery-1

След теб

2010-07-06T23:38:00.007+03:00

След теб е хладината на морето, жарта на огъня, докосването на всемира, след теб е Цялост. И за да остана цяла, няма да опитвам да обясня емоциите си. Ти - също. Да изживеем всичко силно, запазвайки това, което сме почувствали като дар от Бога. Най-сигурният начин да унищожиш моста между видимото и невидимото е, като се опиташ да обясниш чувствата си.

Чувствата и емоциите са диви коне и аз зная,че разумът никога не може да ги овладее напълно.

Помогнете българска снимка да спечели, приятели!

2010-06-04T13:41:00.002+03:00

Тази моя снимка (както и още 6) участва в международен конкурс по зададена тема. Остава по-малко от месец до края на надпреварата, а резултатите зависят само от броя кликвания върху нея. Помогнете, моля ви с регистрация и гласче! Може да се гласува по един път на ден тук : Благодаря ви!

Дивачката в мен

2010-05-02T23:53:00.008+03:00

Ръцете ми са заети от четка и палитра, нямам празна ръка за молив.

Тук

в моята виртуална картинна галерия

има още :)

Фонтанът Треви в Рим – символ на морето

2010-04-22T14:45:00.008+03:00

Ако нямате пари да обиколите целия свят, а много ви се иска да надникнете сред хората от различни нации, държави и континенти, идете в Рим. Нищо повече. Където и да поседнете във Вечния град, пред погледа ви ще се извърви всичкото множество на планетата в умален мащаб. Ако освен това сте и романтична душа, пренощувайте там. Което не значи да гушнете възглавницата и да заспите послушно в леглото. В Рим няма време за спане, особено ако сте за кратко и сте турист. Не може да запомните всяка керемидка, която сте видели във Вечния град, няма начин. Но има няколко изключителни места, на които трябва да отидете. Едното е Фонтана Треви. Пригответе си монети. Няма вход, ще ви трябват, за да ги оставите там като заявка да се завърнете. Защото, повярвайте, ще поискате това много скоро след като си тръгнете. Компанията, с която вървях към фонтана вече беше идвала преди. Бях чисто и просто уведомена, че отиваме на някакъв си фонтан (тогава не му запомних името). Ми хубаво. Пришките на кратата ми бяха утроили размера си от обяд и вече изпитвах желание да лазя вместо да ходя. И все пак няма място за хленч, нали се разбрахме, че няма време за спане. Пъпля си кротко аз из тесните улички нищо неподозираща в очакване да видя поредното шадраванче и изведнъж пред мен се изопва в пълното си величие зашеметителен архитектурен воден комплекс. Зяпнах. Забравих да кажа на по-емоционалните, че в Рим освен за спане, няма време и за затваряне на ченето, зейнало от почуда. Не искам да ме разбирате погрешно. Аз не живея в село Долно Тъпчилешково и майка ми не ме е заключвала по 5 часа на ден, та да се държа като току що отвързана. Просто тук удивителното съчетание между старини, изящна архитектура и съвремие е достойно за истинска възхвала. Трябва да видите тази гледка! Поне веднъж в живота.

Безумно множество от хора. Няма къде игла да падне ако я хвърлиш. Или ще падне върху главите на целуващи се и гушкащи се двойки. Еднополови, разнополови, пъстри като дъгата, всякакви. В един момент се запитах – защо не са превърнали този шадраван в символ на Свети Валентиновите празници. Така и така е в сърцето на католичестия свят. Бързо спрях да се питам каквото и да е, защото впечатленията валят едно след друго. Сякаш дори множеството става внезапно по-тихо – от благоговение пред гения на този, който го е сътворил.

С право наричан най-красивият в Рим, фонтанът Треви е построен в стил Барок през 18 век. Изумителнoто произведение е дело на архитекта Николо Салви и е направено по заповед на папа Клементий XII. Скулптурите са на Пиетро Брачи. Представлява символ на морето. Основна фигура в него е статуята на Океан/Нептун, изправен в теглена от два тритона и два морски коня каляска. Двете женски фигури около него символизират Здраве и Изобилие. Вадят се трескаво фотоапарати и камери. Е, да, ама не може да се снима така лесно целият комплекс от изящно вплетени една в друга статуи и падаща вода. Поне 30/30 метра е целият площад. Откъдето и да застанеш, все нещо не хващаш. Е, накрая ако си търпелив, заставяш точно до табелата на отсрещната църква и снимаш. Там и се паркирах. От любопитватво се обърнах да видя в какво съм се опряла и каква беше почудата ми когато ме блъсна в челото надпис на чист роден български език: Българска православна църковна община “Св. св. Кирил и Методий”, Рим. Красивата църква зад табелата е „Св. Викентий и Св. Анастасий“. По желание на папа Йоан-Павел II е подарена на Българската православна църква. На оградата на храма влюбени „заключват” с катинар любовта си. Първата православна литургия там е отслужена на 19 октомври 2002 г. Православните богослужения се редуват с католически служби на монасите. Както разбрах по-късно, църквата развивала благотворителна и социална дейност.

Ако не се сещате откъде ви е познат фонтана Треви, популярност му дава известният италиански филм с участието на Федерико Фелини La Dolce Vita. Множеството тук е от всякакви раси, нации и възрасти. Не бях сигурна дали има изобщо римляни тук или мястото е изцяло окупирано от чуждоземни мечтатели и туристи. Вечният град не спи нощем. Както и Франк Синатровия Ню Йорк. Ако имате талант да творите песни, бъдете този, който ще възпее европейсия неспящ град. Сигурно са поне дузина де. Но Рим е царят. Съблазни от всякакво естество те подмамват да не мигнеш цяла нощ. И дори не става дума само за съблазни на тялото. Душата си можеш да наситиш с хубост и изкуство тук. По многолюдните площадчета с картини, статуетки, пред скулпторите и сградите, изваяни под пръстите на най-великите майстори на планетата.

Когато се поуспокоих от купищата впечатления, дойде моментът с монетите. Носех си наши, родни стотинки. Оказа се, че има и ритуал по хрърлянето им. Обръщаш се с гръб и мяташ желязцето назад. Този ритуал ще ме върне някога пак в Рим. Трябва да ме върне.

За Рая тръгна преди 13 г........

2010-04-20T18:55:00.014+03:00

Години вече в гърлото ми скърца

горчива буца скръб, а аз не знам

дали наистина те няма, татко,

в сърцето си те чувствам, а си там.

На гроба ти забиха черен кръст,

а твоята душа e снежно-бяла,

смеха ти грабна клисавата пръст-

без него, татко, съм осиротяла.

В палитрата на цветната градина

единствено във черно няма цвете,

да знаеш колко черно и ранимо

в деня ми липсваш с огъня си,тате.

И днес в безпътица когато тръгна

в живота си да гоня висоти

аз знам,че няма да се върнеш,

но пак на рамо ме понасяш,татко ти.

***
В памет на Пенко К. Димитров
***

Пазаруването – оргазъм за нея, ужас – за него

2010-04-15T21:20:00.007+03:00

Пуснете една жена да пазарува по дълга търговска улица/булевард, застанете по средата до някое дърво, включете камера и после гледайте на забързан кадър. Ще паднете от смях. Зигзагът, усмивката, грейналите и очи и сладка последователност са достойни за хумористично предаване. Изобщо не е задължително да си купи онази готина рокля, която си набеляза миналия петък. Обикалянето по магазините е като говоренето с дружка. Може да продължи с часове. Освежаващо и зареждащо със сили упражнение. За да се зареди с енергия мъжът обаче, на него му е нужна конкретна цел, която да уцели, както и конкретно разписание. Момичета, ако искате да надхитрите любимия си образ да дойде с вас до магазина, му кажете предварително - цел, час, ден, място, и времетраене. „Скъпи, ще си купя розови ръкавици, довечера, след работа, в 5 и половина, от ъгъла на 7 и 8-ма улица, за не повече от 20 минути. Имам нужда от мнението ти, ела с мен” – ще свърши чудесна работа. Ще дойде. Не си и помисляйте да го повлечете в чуден неделен ден в безкрайно обикаляне по магазините обаче. Ще умре. Геройски. За максимум 15-20 минути. И много ще мърмори. За него е див ужас да ви изчака да премерите всички 70 пуловера и 68 черни обувки, камо ли за за гарнитура да го питате след всеки артикул за мнение – как ви стои, кой е по-хубав или ала-бала свежи въпроси от тоя род. Умират си обаче да разберат защо го правим? Мозъкът им е напълно опериран при раждане да разбере мотива на женското мерене, питане и пипане на безброй стоки по магазините. По всяка вероятност дамите си падат по мерене на различни дрехи, защото мозъкът им е гарниран с пищни усещания и чувства. Тя започва да преживява всяка дреха, да я премисля, преподрежда, комбинира на ум с друга подходяща от личния си гардероб. За нея меренето на дрехи е приключение. Особено ако има приятелка-съмишленица под ръка за споделяне. За него – кошмар. Наслучайно дрехите на много от господата се купуват от половинките им. Ще познаете кога един мъж си избира сам гардероба – предсказуем и консервативен е. По принцип, де(има и изключения). Доказано е, че един на всеки 8 мъже не разпознава добре синьо, червено и зелено. Затова си избират и одежди предимно в сиво, бяло и черно.

Учени се опитват да обяснят женската страст към пазаруването с „дивото, което зове в нас”. Да си призная, сигурно съм била калпазанка в предишните си животи на дивачка в пещерите. Защото не обичам да се щуросвам в безцелно обикаляне по магазините, питане, мерене и пипане на дрипки. Предполага се, че посестримите ми са прекарвали часове, за да открият най-качествените и най-безопасните храни за децата си. Да ровичкат най-добрите гъби и плодове с най-оптимален цвят, плътност и мирис, за да не отровят фамилията вечерта край огъня. Мъжете пък на момента са решавали какво животно ще убият, тръгвали са, намирали, убивали го и и са носели у дома. Тежко като изпълнение, но кратко, точно, ясно, с цел.

Аз, ти, вие, тя и той сме коренно различни индивиди. Обаче специалистите непрекъснато се опитват да ни вкарат в рамки и разделят на типажи според пазаруването: решителни, нерешителни, колебаещи се, заинтригувани, първосигнали, спорещи, икономични и Господ-знае-още-какви. Истината е, че големите подгрупи са две - мъже и жени. Оттам нататък чешитите/ките/ като мен се подразделят на десетки разновидности.

Безупречно обмислена е днешната цялостна маркетингова стратегия по подредбата на магазините. Не случайно новите търговски комплекси се строят с достатъчно голямо разнообразие от магазини, кафенета и ресторанти, с музика, шарении, рекламите, опаковките, дори цветове. Всичко е съобразено с потребностите на основния вид потребители - жените. По целия свят все още се смята, че основно пазаруват жените и за капак го правят с кеф. Голяма част от покупките се пада на жените.

Разработена е стратегия, насочена към потребителя – мъж, разбира се. Наблюденията показват, че Той пазарува бързо. Преминава през магазина целенасочено, погледът му е уверен и дори прилича на човек, който непременно знае какво търси и къде да го намери. Той е склонен или да даде парите, които има, купувайки си нещо (набелязано предварително) от първия магазин, в който е влязъл, или да не си го купи (ако няма нужните пари). Не очаквайте да влезе в още 16 магазина, за да премери цени, марки, качество и произход на изделието. Мрази пазаруването и толкова. Обаче му прави чест, ако вече е научил къде е женската ‘”G” точка....В шопинG, разбира се.

Ричард Клайдерман във Варна

2010-04-12T21:25:00.003+03:00

Наричан от световните медии "Принцът на романса", Ричард Клайдерман сподели във Варна, че е истински перфекционист пред рояла. Не случайно обича сериала „Монк” – самият той се отъждестява с главния герой. За ужас на мнозина акордьори, той непрекъснато почиствал с кърпичка всеки клавиш на пианото, непосредствено след дългото и мъчително настройване на класическия инструмент.За пианата, на които свири виртуозът споделя, че не придиря каква ще е точната марка. Уважава много световно признати марки и за него е важно да са добре акордирани.

За него наши съвременници твърдят, че е направил за популяризирането на пианото повече от всеки друг музикант от Бетовен насам. Неговата запазена марка е New Romantic стилът, който смесва по брилянтен начин класическо и поп звучене. Носителят на вълшебните пръсти, покорили поколения любители на класическата и филмова музика е роден във Франция с името Филип Паже (Philippe Pages) на 28 декември 1953. Среща се с пианото още в началото на живота си. Баща му е негов пръв учител. Говори се, че на 6 години Клайдерман е можел да чете музика по-добре, отколкото текст на родния си френски. Дванайсетгодишен е приет в Парижката консерватория, където на 16 години печели първа награда.

Имиджмейкърът му го посъветва по-късно да смени името си на Ричард(Ришар), защото звучало по-звездно. Името Филип Паже се променя на Ричард Клайдерман като той приема фамилията на своята прабаба, за да избегне грешно произношение на истинското си име извън Франция. Сингълът, който го прави популярен е „Балада за Аделина”. Той изстрелва Клайдерман на върха, като продава зашеметяващите 22 милиона копия в 38 страни. С нея завърши концерта му във Варна в Двореца на културата и спорта.

Варна, след нечуваната буря.

2010-03-14T14:17:00.000+02:00

Всякакви думи бледнеят...седиш с разпрана по всички шевове душа, мълчиш и стискаш зъби...няма думи. Цяла поляна с пласмасова смрад. Наслоявали сме я бавно в морето и сега то за два дни ни я изплю.

7 признака, че Той е влюбен

2010-02-10T13:48:00.012+02:00

И идея нямам защо, но от няколко години клетия Малък Сечко февруари го нарочиха за любовен. И щем, не щем, се повличаме по католическия празник в чест на Св. Валентин. В един момент и на нас ни порозовява тиквата от сърчица и романтика. За едни сърца, за други – джин. Да оставим сега лиготията и виздишките по възглавнички от пух и тюл, обсипани с брокат и пайети, и щамповани с малки, сладки, рошави кученца, котенца, патенца, хипопотамчета и други животински екземпляри. Та ето, в навечерието на любовния ден ще се направя на психоаналитик и ще се опитам да събера в няколко точки признаците, по които разбираш, че един мъж е влюбен. Да, да. Тя, любовта, идва изведнъж, хлопва те по тиквата и преди да имаш време да се опомниш, си литнал в облаците. Този поглед сега значи ли, че ме харесва, или не значи? Въпрос, който 100% си е задавала баба ми на нивата, майка ми в училище, а ако имам щерка, ще си задава и тя някой ден. Ще се върти на шиш в леглото, ще хапе възглавницата, ще пише стихове и ще къса маграритка за клетите листенца. А отговорът е пред очите ни, момичета. Само се вгледайте:

Признак Едно: Върви си Той, мъжът по улицата, нищо неподозиращ. И Я вижда. Нея. О,небеса! Туп! Удар. Болка. От небето падат звезди, птички се въртят в кръг (за справка – която и да е серия на „Том и Джери” – след схватка). Стрелата на Амур навлиза надълбоко. Амин.

Признак Две: Удареният влюбеняк се втурва в отчаян опит да проследи красивата Ева от другия тротоар, която невъзмутимо събуди задрямалата му мъжка хормонална химия. Устата му е отворена, езика се влачи по земята. Тук за по-голяма нагледност, гледайте „Animal Planet” – която и да е поредица с диви екземпляри.
Признак Три: Поразена почти изцяло е текстообработващата му програма. Той онемява. Задълго. В допълнение започва да се чеше. Навсякъде. Няма значение дали го сърби. Нерви. Непривична летяща чиния в главата му. Помощ!
Признак Четири: Започва да използва израза „По принцип” във всяко изречение. За което, разбира се, се мрази. Защото все пак говорим за интелигентен човек, който има прилично дар-слово и в обичайни ситуации знае как да го използва.
Признак Пет: Той започва да кашля през 5 минути, слагайки ръка пред устата си. Защо? Не знае. Не, не е болен от птичи грип, нито от свински такъв, не е чумосан и лудо-кравен. Кашля, за да запълва настъпилите сконфузни празнини в паметта си. Започне ли да кашля безконтролно в присъствието на жена, значи е тотално влюбен в нея. И точка.
Признак Шест: Пита я за час, дата, нищо чудно и за улица в града. Нищо, че има часовник на ръката и поне 3 джи ес ем-а в джобовете си. А може и да пита за улицата, на която живее.
Признак Седем: Измънква най-кухия първосигнален опит за разговор, хващайки се за времето навън. Стар номер. Колкото света стар. Със сигурност Адам е пробвал за първи път тоя номер с Ева. Може би и е измънкал нещо като ”Чудесен ден за бране на ябълки, не мислите ли?” Мааамини сладки! Такива са те, Силнополовите сладури когато се влюбят. Всяка прилика с лица, събития и спомени са съвсем, съвсем случайни и всичко горенаписано е с мило и обичливо чувство към вас, Мъже. И с усмивка.

цветовете на любовта

До Италия и назад – част 2-ра

2009-12-29T23:42:00.013+02:00

Римската приказка продължава да се случва като на кино лента, независимо – имала ли съм аз време да се окопитя (в смисъл да разбера, че ми никнат копита от ходене пеша), или съм нямала време. Монументът „Свети Петър“ е нещо изумително и огромно. Акълът ми така и не можа да побере размерите му и начинът, по който е бил построен. От този момент нататък си обещах да забраня с декрет на всичките си близки, приятели,познати, майки, чичовци и пра-лели да се изказват, че „от България по-хубава нямало на света”. Обичам си я аз моята България, ама има. Има и да върви по дяволите нескопостния ни шовинизъм. По ведоми или неведоми обстоятелства, докато дядовците ми, вонящи на чесън и цървули, са отбивали нашествието на османлиите от югоизток и са живеели в хралупи, хората тук са строили замъци и храмове, пред които се чувстваш като най-нищожната песъчинка на земята, зяпнал пред почудата на човешкия гений и криейтив. Спирам с лирическите отклонения, че „отидЕ коня в реката” ако продължа. Без да искам, за малко да се влея в чудото, наречено „Неделно обръщение на папата”.Въобще папата е на огромна религиозна, туристическа, търговска и всякаква друга почит. В 11.30 в неделя площадът на Ватикана е вече препълнен. Екзалтираното множество включва невръстни деца, които мъкнат огромни знамена, също девичи организации, младежки организации и всякакви други католици. Ние обаче взехме,че изпуснахме папската меса. От което, за щастие не се почувствахме по-зле. Защото и тримата умеем да правим разлика между вяра и религия. Защото знаем, че Бог е в сърцата ни. И че папата е институция. Нека който си иска, го приема като посредник между всевишния и собствената си душа.Когато все таки намерихме място за паркиране-след 5-6 панорамни обиколки, разбутахме чутовното разотиващо се множество. Разбира се, минахме през поредните 785 павилиончета, където продават картички, изобразяващи купола на базиликата, над която от едната страна изгрява Папа Йоан Павел II, а над другата – Папа Бенедикт. Също така има и шалчета с всички папи, картички, чаши с папи и без папи, чанти I love Roma, медальони с мадони и папи, кръстчета, пепелници от Мурано, тениски, батерии за фотоапарат срещу 10 евро. Хилнатите пътници махат на всички отвън, които също толкова хилнато ги зяпат и им махат в отговор и въобще на целия този цирк му липсват табелки „Не дразнете животните“.Храмът ”Сан Пиетро” обаче ми обърка всичките налични представи за обем, за мащаби. Изумителен архитектурен комплекс. Италианците много се гордеят с този пищен каменен дворец, съчетал почти всички изобразителни стилове на архитектурното строителство, орнаментиката, скулптурата и митологичните символи на древен и съвременен Рим. По подобие на Акропола в Атина обаче, в този комплекс в Рим нямат край реставрационните дейности. След като се зарекохме след няколко дни да се качим на купола на папската църква по залез, за да снимаме как слънцето целува вечния град, изполягахме на пиацата пред храма и защракахме с фотоапарати пъстроцветното човешко море. Градът си плаче за обикаляне – по големите, по малките, тесни улички, които не е ясно накъде ще те изведат. Но където и да е – все е хубаво. Площади, симпатични кафетерии. Разни паметници, които понякога подслоняват един или друг поизморен турист с по 15 пришки на левия крак, и 10-на десния и мускулна треска, започваща от върха на космите на главата и приключваща в подметките на обувките. След като обиколите парче от Вечния град и се уморите от ходене, зяпане по табели, каменни плочи и вековни сгради, най-добре седнете в една от безбройните кафетерии. Къде е най-достолепно да изпиеш обаче първото си италианско капучно, за което да говориш после поне година? На един площад на емигрантите. На тротоара пред църквата на Микеланджело се събират хора от Латинска Америка. Много от тях карат таксита и колите се нареждат в този край. Отсреща е заведението на Макдоналдс - царството на румънци и албанци, които понякога стават досадни с просиите си по масите. Полицаите не реагират, такава е политиката към американските заведения в Рим. Тук там се срещат африканци със своите чанти натъпкани с разни дреболии за продаване. Интересно е да ги види човек в момент на получаване на стоката им. Като организирано ято птици са. В невероятен за тях ред бягат с огромните си чанти към спрял камион. Една колоритна пиаца в която минаващите италианци изобщо не забелязват останалите, все едно са част от интериора. И да не забравим многолюдните тълпи от японски туристи, най-вежливите хора които може да се срещнат в града. Контактни и странно говорещи масово италиански или английски. Ми ще говорят я. Дисциплината и вродената съвест на тези хора да са перфекционисти, би ги довела до чинното научаване на Юпитерски език, ако това се наложи. Или марсиански. Та тук, срещу базиликата на Микеланджело се пие първото кафе. Ми скузи- алкален крем карамел в чаша. С огромно, вкусно, омайно, нечовешко каймачище, което мислено си пожелаваш никога да не свършва. Налива ти го батко барман, който почти винаги е мега симпатичен, и му казваш да ти донесе обичайното latte.Ако сте пристрастени към фотографията – пейзажна или портретна, това е мястото, където жаждата ви ще бъде утолена. Може да се снимате на всеки голям мост, малък мост, малки стълбички, големи стълби, пиаци, пиацища и пиаченца. Там може да си купите всичко, с което шопинг-звярът във вас ще бъде укротен за дълго време – бижута, обувки, дрехи, аксесоари, антики, че дори и къщи. Ако пък сте отишли само заради туризма, съществуват изобилие от нещица, които можете да забършете по пътя. С риск да ме вземете за луда, ще кажа, че и за секунда не се сетих да вляза в магазин, не пожелах обувки, парцалки, джунджуфилки и римски трофеи. Е, изключваме няколко символчета, които и днес ме радват и ми връщат спомена за тази велика страна докато пия кафето си и разбърквам меда по дъното с лъжичка „Рим”. Обичам да кибича по улиците на този забележителен град, честно! Около теб са насядали и всякакви други симпатяги: приятели, които живеят в града и просто са излезли да си се надрънкат на воля, двойки гейове, които се обичат много и се гледат влюбено; тук стегнат батко тренира малчугани по фехтовка под носа на Колизеума, там наконтени бабишкоци си говорят за паста, вино и за Едно време. Луда страна, ви казвам. Луда като мен. Затова си допаднахме:-) Ще пиша пак. Отивам да разбъркам с лъжичка Рома меда в чашата си с капучино Рома.

Ето и малко снимки - с обич:

До Италия и назад - част 1-ва

2009-11-24T21:39:00.006+02:00

Такива сме ние, емоционалните тикви - когато ни е всичката Мара втасала, пишем ли, пишем. Малка планинка да ни се изпречи - зарязваме словото и минаваме на авариен режим-рисуваме, снимаме и тихо ругаем. Отскочих до Италия в командировка и се върнах пълна с кислород. Докато работя по филма за тази древна и изумително красива земя, искам да споделя с вас емоциите - такива, каквито ме заляха.

Всички пътища водят натам. Ама наистина. Пълноводна река от вплетени пръсти, дъх на старинА, белези от величие, усмивки, които заразяват и те увличат в същото това топло течащо вълшебство,наречено Рим. Италия е мястото, което се свързва с история, любов и папата. Като кажеш Италия, няма начин да не се сетиш за Колизеума, наклонената кула в Пиза, реещите се гондоли на Венеция, Ромео и Жулиета и морето от целуващи се хора. И всички те – говорещи на един език – езика на любовта. Защото Любовта е най-чистият световен език, без никакви обяснения,защото Вселената не се нуждае от обяснения, за да продължи пътя си в безкрайното пространство.

Ходещото море от хора тук е многолико. Италианци, испанци, немци, французи, много азиатци(които наричаме за по-нагледно японци). Те имат особен начин на придвижване като туристи. Обикнвено ми приличат на нещо като хлопнати по главата чучулиги, тръгнали на първа любовна среща, омотани в камери, фотоапарати, мобилни телефони, с дежурни усмивки,разтегнати до зад-ушието и очевидно не разбиращи нищо от обиколния свят. Но са готини и аз ги харесвам. Римската Одисея започва на 25 октомври. Полетът е в 6 и половина сутринта. Ще пътувам за 1-ви път в живота си със самолет. Срам не срам, казах го. Гледам приблизително като теле в магазин за бижута. Но гледам и да не се издавам много. От благоприличие. Предната вечер почти успях да си сместя половината гардероб в раницата на Тони . Не взех много дрипки, защото не чекирах допълнителен багаж. Самолетът излетя безаварийно, в смисъл, че не се срути над Терминал 1 заради свръхбагажа. Приготвих си пликчето за повръщане. И влюбената двойка,седяща до мен така и не разбра какво ще правя с него. Всеки път на в-са-какво ще правите с това пликче, аз отговарях-чакам да повърна. Ама не би. Полетът бе приказка, като кръгче с виенско колело, а емоцията, която ме хвана за гушата на фона на кървавия софийски изгрeв от птичи полет, вещаеше рев от щастие. Едва сега всичко започваше. Като кацнахме на Фиумичино, първото ми впечатление беше, че се казвам Алиса и не съм в огледалния,но при всички положения-в света на чудесата. Колегите ми ме чакат и чинно – дивят на подивелия ми поглед. Времето е повече от подканящо и след като си захвърляме дисагите, хващаме пътя. Първа цел – Колизеумът. Пътьом се забърсва и карта, за да не се наложи да спя на някоя пейка. Поемаме по пътя към Колизеума, защото в радиус от ок. киломеър, всичко около него се върти. Часът е малко след 9, неделя и освен туристите, в града са наизлезли и жителите на Рим. Пият си първото кафе, извеждат си кучетата, децата, пазаруват си – въобще, абсолютно нормален ритъм. Това, че през терасата си виждат сутрин колоната на Траян, не ги различава от нас. Една след друга – кокетни будки с вълшебства гарнират улиците на вечния град, в който древността си партнира с живия живот толкова изящно и ненатрапчиво. Всякакви плодове,зеленчуци, печени кестени, сувенирчета и море от ключодържатели. В началото мозъкът ми, изпердашен от емоцията, възторга и величеството на този град, нямаше свободна фибра,за да се досети-защо най-продаваното нещо тук са ключодържатели, но, стъпвайки на родна земя много бързо разбрах. Разбрах го всъщност когато приятели ме задърпаха с блеснали погледи и въроса-какво ми донесе от Рим. Хлъц! Амииии,тооо...таковата...аз взех един два мини-сувенира,ама откъде да се сетя да изкупя всичкото ключодъжателно желязо на планетата, та да стигнат.

В Рим има няколко пункта, около които може да бъде построена една история. От филмчето, по което сега работя и което скоро, надявам се, ще гледате, дори няма как да разберете, но тук наистина всичко е история. В радиус от половин километър от всяка историческа тухла има, естествено, сергии, будки и фургончета, от които туристите могат да се сдобият с бронзова отливка на катедрали, вълчицата, Рем-чета, Ромулчета, метално колизеумче, чаши с Рим, чаши без Рим, триножници за закъсалите фотографи като нас, сладолед, картички с живия папа, картички с мъртвия папа, картички с двамата папи и молитвена броеница. На всичкото отгоре по пиаца Венеция ще те заговорят 15 индиеца и 15-те ще се опитат да ти продадат бижу,сребърна гривна и камъчета. И там, пред Колизеума, и на Моста на ангелите, който е в непосредствена близост до Ватикана, са разположени цяла сюрия тъмнокожи мургавелковци, които продават чудеса върху чаршафи. Чаршафът си има специално предназначение – като надушат униформени, хващат четирите края на парцала и хукват, като пътьом изтърсват някой друг ориджинал продуктец с марката ”Прада” , „Гучи”, ”Бадедас” и „ПанасоАник” за по 10 евро. С повече пазарлък – 7. Обичам я тази Италия! Ако отидете - и вие ще се влюбите - бас държа! Не казвам къде го държа, за да не ми го вземете. Ще пиша пак. Сега отивам да рисувам:-)

Елате с мен в новото ми предаване ЕЛИксир

2009-10-22T19:56:00.000+03:00

"ЕЛИксир"се казва следобедния блок на ivarna.tv
Аз съм му автор и водещ. Много ще ви се радвам - ако бъдете активни и ми помогнете заедно да си забъркаме това следобедно пространство. Каквото си го надробим, такова ще си го сърбаме. Някой –с чаена лъжичка, други – с черпак. Защо така се казва? Защото ми е адашче – първо, и второ – защото ЕЛИксирът е екстракт, есенция от най-истинския вкус. Забележете, че не казвам ИЗТЪНЧЕН. Изобщо нямам мераци да се пъча да си създавам лъжовен ХАЙ-ЛАЙФСКИ стил, да надскачам собствената си земност и човещина, да лъскам паркетите на лъскавия варненски HI-живот. Нито го познавам, нито се отъждествявам с него. ЕЛИксирът – ако е напитка – извлича най-истинските, отгледани от енергията на слънцето и земята зрънца плод. Аз ще бъда като вас наблюдател. Наблюдател на истински, житейски шантави случки от ежедневието на обикновения човек, наблюдател и ценител на труда на интересните хора– творци – музиканти, писатели, художници, учени, специалисти.
Какво няма да видите в предаването? Няма да има политика. За нея си има място. Ще бягам като дявол от тамян от евтиния популизъм, който неминуемо тук все някой ще се опита да ни пробута. Ще пердаша през пръстите Няма да има елементарни клюкащини за известни личности от рода на – кой за кого се оженил, кой забременял, кой с кого спал, кой на кого светил, надничал в ухото, бъркал в гащите, оплюл. Досадно е. Има си достатъчно място за подобна бълвоч. И защо да бъркаме в пазвите и панталоите, в личния живот на хората?
Ще надничаме обаче в странностите на обикновения чоек у нас и по света. Незнайният куку, смелият мечтател, дръзкият учен – те са най-силните двигатели на интресния свят, в който живеем. Добре сте дошли! Помагайте с теми!

На АК47 много благодаря за идеите!
Пишете и тук:-)

http://ivarna.tv/forum/viewtopic.php?f=8&t=11

С какво се движите в големия град?

2009-09-12T20:55:00.001+03:00

Петък е.
И защото морето още не е изстинало и отпуската за мнозина не е свършила, а и защото бабише германише още не си е тръгналише от морската ни столица, задръстването започва още от софийската магистрала, та приключва някъде към Златни пясъци. А и понеже във Варна ремонт на околоМръсното шосе се прави от началото на активния сезон, та се приключва около първия учебен ден, забелязват се видимо:
седемстотин и тринайсет коли, 10 автобуса, каруца, бетонобъркачка за поредния нов МОЛ, жигули с цигани и дини, в съотношение едно към едно. Искам да тегля тигел из чудесния ни градец и кой знае защо решавам да го сторя с кола (шегаджийка съм - по рождение). Имам няколко варианта:
- Да чакам, слушайки радио
-Да чета книга
-Да попържам тихо
-Същото-шумно
-Да се оплача на арменския поп
-Да оплета чорапи на детето
-Да изгася двигателя, да изляза и напазарувам за довечера
-Да извадя прашасалия диктофон от чантата си и да направя див и красив репортаж сред подивяли колеги шофьори.
Любопитно ми е вие как се справяте с това? С малкия тих(или не съвсем тих) ужас, наречен трафик? Пишете спокси и свободно. Ще ми е драго да обменим информация:-))))))))

Проба, проба,1,2,3...а,работи:-)) Добре сте ми дошли!

2009-09-11T00:02:00.000+03:00

Аз съм Ели. Онази, от снимката, изкушената от красотата на рисуването и фотографията. Този сайт е дело на едно прекрасно, креативно и фантастично момче с много любов в сърцето и слънце в очите. ЗАТОВА МУ БЛАГОДАРЯ С ВСИЧКАТА СИ ДУША И ПЛАМ!

Здравейте, невидими, но значими! Защото да се потопиш в романтичния свят на една мечтателка вместо да жулнеш по една ракия, да набиеш котката или да изгледаш поредния сериал, си е белег за значимост. Благодаря ви! Дано ви е топло и красиво по време на разходката. Драснете по ред, ако нещо ви провокира и замисли тук. Ще съм щастлива да видя мислите ви:-)))